Тя кимна.
— Да, филмът и без това се бави. Джери Хайъмс е болен. Нищо сериозно, но това означава забавяне и — и разбира се, Франк все още го няма.
Керъл се обърна и погледна притеснено назад към сградата, когато спомена името на Имграм.
— Клайв… — тя замълча неловко.
— Какво има?
— Р. Г. иска да те види.
Сърцето ми тревожно подскочи.
— Иска да ме види? — повторих, взирайки се в нея. — За какво, по дяволите?
Тя влезе в колата и оправи роклята на коленете си.
— Той поиска да знае дали чакаш отвън и когато му казах, че си тук, попита дали не би могъл да те види. Не каза защо.
— Ще се откаже от договора — казах, обхванат от внезапен гняв, — така ще си го върне.
— О, не, Клайв — каза бързо Керъл. — Р. Г. не е такъв. Сигурна съм, че той…
— Тогава за какво иска да ме види? Господи! Нали не мислиш, че ще ми изнесе лекция как да се отнасям с тебе? Проклет да бъда, ако понеса такова нещо от него.
Керъл изглеждаше разтревожена.
— Мисля, че е добре да го видиш, Клайв. Той е важна фигура… — Тя млъкна, подвоуми се и след това продължи: — Но това си е твоя работа. Ако не искаш — постъпи както мислиш, че е правилно.
Слязох и тръшнах вратата.
— Добре. Ще се срещна с него. Няма да се бавя повече от минута — казах и изтичах нагоре по стъпалата към офисите на студията.
Това не ми харесваше. Не че се страхувах от Голд, но когато човек е могъщ и арогантен като него, той автоматично започва да владее положението.
Вървях по дългия коридор с тревожно разтуптяно сърце. Почуках на вратата на неговия офис и влязох.
Високо хубаво момиче с прическа в стил „Вероника Лейк“, облечено в добре скроена черна копринена рокля, вдигна очи при влизането ми. То седеше зад покрито със стъкло бюро, върху което бяха разпръснати купища документи.
Отправи ми бърз, отракан поглед и се усмихна.
— Добро утро, господин Търстън. Бихте ли влезли направо? Господин Голд ви очаква.
Благодарих, пресякох канцеларията до другата врата и влязох.
Офисът на Голд беше обзаведен като всекидневна. Нямаше бюро. Голяма маса, около която удобно биха могли да се настанят двадесет души, заемаше далечния край на стаята. Около голямата антична камина имаше фотьойли и широко канапе. Над камината висеше оригинал на Ван Гог, който беше единственото ярко петно в стаята.
Голд седеше на фотьойла, обърнат към вратата. До лакътя му имаше малка масичка с няколко листа, телефон и голяма кехлибарена кутия за пури.
Той вдигна поглед, когато влязох, и масивната му глава потъна още по-дълбоко в раменете.
— Седнете, господин Търстън — посочи към фотьойла срещу мен.
Забелязах, че сърцето ми бие ускорено, а устата ми е пресъхнала. Това ме смути и аз безуспешно се опитах да се овладея. Седнах, кръстосах крака и го погледнах спокойно, доколкото можах.
Известно време той не гледаше към мен, а само дърпаше от пурата си, издухвайки тънка струйка дим към тавана. След това сънливите му светлокафяви очи срещнаха моите.
— Разбирам, господин Търстън — започна с нисък, изпълнен с ирония глас, — че Керъл и вие ще се жените днес следобед.
Извадих табакерата си, избрах една цигара, чукнах я един-два пъти върху нокътя на палеца си, запалих я и пуснах табакерата в джоба, преди да отговоря кратко:
— Точно така.
— Това разумно ли е? — попита той, вдигайки вежди.
Един мускул започна да подскача в прасеца ми.
— Това е нещо, което ще решим ние, господин Голд.
— Сигурно — прецени той. — Но аз познавам Керъл от доста време и не бих желал да я видя нещастна.
— Оценявам чувствата ви — казах, а гневът ми се бореше със страхопочитанието към този човек. — Уверявам ви, че Керъл ще бъде много щастлива.
Поех дълбоко дъх и продължих малко по-забързано, отколкото беше необходимо, за да постигна желания ефект:
— Много по-щастлива, господин Голд, отколкото ако се беше омъжила за двойно по-стар от нея мъж.
Голд ме погледна.
— Чудя се — започна той, изтръсквайки пепел в пепелника близо до кутията за пури. За миг се замисли и след това продължи: — Не разполагам с много време, господин Търстън, затова ще ми простите, ако мина по същество.
— Аз също нямам никакво време за губене, господин Голд, — не му останах длъжен. — Керъл ме чака.
Той допря върховете на пръстите си и ме изгледа със сънливо безразличие.
— Изненадан съм, че Керъл е могла да се влюби в такъв никаквец като вас — каза със смущаваща прямота.
— Дали да не бъдем по-конкретни?
Усетих внезапно, че лицето ми пламва.
— О, разбира се. Бихте могли да ме попитате защо мисля така за вас. Ще ви кажа. Вие нямате никаква основа. Вие сте успели благодарение на невероятен късмет. Наречете го щастлива случайност, ако искате — да постигнете значителна известност и да спечелите повече пари, отколкото сте предполагали някога, че е възможно. Това е, най-меко казано, щастлив проблясък, още по-необикновен може би, тъй като първата пиеса беше отлична, докато романите ви бяха чисто сетивни. Често съм се чудил как сте могли да напишете тази пиеса. Виждате ли, господин Търстън, когато чух, че Керъл ви обича, аз си поставих задачата да разбера нещо за вас.
— Не мисля, че имам намерение да слушам повече всичко това — процедих между зъби. — Частният ми живот си е моя работа, господин Голд.
— Щеше да бъде, ако не се опитвахте да го споделите с Керъл — отвърна той с тих глас. — Но тъй като сте били достатъчно глупав, за да го направите, спрямо мен вие нямате частен живот.
За момент той се загледа в пурата си, а после премести поглед към мен.
— Вие сте не само слаб писател без бъдеще, господин Търстън, но също и невероятно лош човек. Разбира се, не мога да ви попреча да се ожените за Керъл, но мога да бдя за нейните интереси и ще го направя.
Станах.
— Това вече излиза от рамките на шегата — възкликнах. — Нервността ми премина в гняв. — Вие искате Керъл за себе си и сте несговорчив, защото ви победих. Добре. Чудесно мога да се оправя и без вас, господин Голд. Не искам вашите петдесет хиляди долара. Ако питате мен, вие и вашето студио можете да вървите по дяволите.
Той продължаваше да ме гледа с разсеяно, безразлично изражение.
— И стойте настрана от онази жена — Марлоу, господин Търстън, или ще се наложи вие и аз отново да имаме малък разговор.
Зяпнах го шокиран.
— За какво говорите, по дяволите?
— Хайде да не си губим повече времето. Известно ми е, че се правехте на глупак с тази жена. Отначало мислех, че това е едно от нещастните отклонения, дето се случват на мъжете, когато или са отегчени от вечния поток от жени край себе си, или страдат от някаква странна ексцентричност, която обикновената
