Прекарах следващите три дни, опитвайки се да изработя плана на сценария. Работех много и упорито, но към края на третия ден установих, че не съм създал нищо съществено. Главната причина, поради която нямах успех в работата, беше тази, че за първи път в живота си работех с чувството, че непременно трябва да успея. Това чувство разпалваше в мен искрата на паниката и в крайна сметка ми пречеше да мисля, а като ставах все по-тревожен, се улових, че пълня страница след страница с безсмислени думи.
Най-накрая бутнах пишещата машина встрани, налях си солидна порция уиски със сода и започнах да крача из стаята.
Погледнах часовника. Беше седем и десет. Почти без да мисля, посегнах към телефона и позвъних на Ева.
Тя отговори веднага:
— Ало.
Олекна ми, щом чух нейния глас. Тогава разбрах, че през цялото време тези два дни съм искал да й се обадя. Имах нужда от нея, за да сподели самотата ми, и чрез нея исках да си възвърна увереността в себе си.
— Здравей — казах. — Как си?
— Добре съм, Клайв. А ти?
— Чудесно. Слушай, Ева, ще вечеряш ли с мен? Може ли да дойда сега?
— Не… не може.
Помръкнах.
— Хайде, не говори така. Искам да те видя.
— Не мога.
— Но аз искам да те видя тази вечер — настоях, чувствайки как кръвта нахлува в главата ми.
— Не мога тази вечер, Клайв.
Поне да беше излъгала, че съжалява, помислих гневно.
— Искаш да кажеш, че си канена на вечеря?
— Да… щом настояваш да знаеш.
— Добре… добре… Въпреки това искам да те видя. Не можеш ли да я отложиш?
— Не.
Почти ударих слушалката, но като се сетих за дългите часове, които ми предстояха, опитах отново.
— Дали не би било възможно да се видим след вечерята ти?
Реших, че ако и сега каже не, Бог знае какво щях да направя.
— Ами бих могла — неохотно отговори тя. — Наистина ли искаш да ме видиш?
За какво ли, мислеше, й пълзя на четири крака?
— Да — казах. — За колко часа да се разберем?
— Около девет и половина.
— Какво ще кажеш да ми се обадиш, когато се върнеш? И ще мина при теб.
— Добре.
Дадох й телефонния си номер.
— Значи до девет и половина. Ще те чакам.
— Добре. — Тя затвори.
Оставих слушалката. В разговора нямаше и помен от някакво насърчаване. Беше безжизнен, потискащ и безличен, но не ми пукаше. Трябваше да я видя. Беше нещо като да дъвчеш на болен зъб, но знаех, че не бих понесъл още една самотна вечер.
Докато се бях отплеснал в мисли за нея, влезе Ръсел. Той погледна към мен, след това към купчината смачкани листове върху бюрото ми и устата му се сви.
— Хайде, Ръсел — казах с раздразнение. — Не гледай като божи наместник. Нещата не са много добре, фактически всичко отива по дяволите.
Веждите му отново се плъзнаха нагоре.
— Съжалявам да го чуя, господине. Има ли нещо особено тревожно.
— Никой не ми прощава — продължих след известно мълчание. — Керъл ме остави, госпожица Бенсинджър напусна, не мога да започна със сценария и имам дългове. Това е адът ми за днес. Как ти се струва?
Той погали с длан голата си глава:
— Не зная какво ви е прихванало, господин Клайв. Преди работехте по цял ден. Сега не сте работили не знам от кога. Това ме тревожи. Ако не възразявате, че ще го кажа, откакто изпратихте книгата на тази госпожица Марлоу, се случват само неприятности.
— Всички се опитват да изкарат нея виновна. — Станах и закрачих насам-натам. — Но всички грешите. Не знам какво бих правил без нея.
Той си позволи почтителна усмивка.
— Надявам се, че не съм ви обидил, господин Клайв. — Извади носната си кърпичка и попи челото си с нея.
Виждах, че е много искрен и смутен.
— Наистина се надявам, господине, че ще се откажете от тази жена. Погледнато в перспектива, не можете да очаквате нищо добро от нея. Вижте госпожица Керъл. Тя е чудесна млада жена, ако мога така да се изразя. Защо не се срещнете с нея? Защо не й кажете какво се е случило и не я помолите да ви помогне? Тя не би ви изоставила, ако е сигурна, че действително имате нужда от нея.
Помислих за срещата си с Ева. Нямаше смисъл. Трябваше да видя Ева тази вечер. Нямаше смисъл да слушам Ръсел. Може и да беше прав, но и да беше, не можех да се отдръпна точно сега, когато успях да постигна някакъв напредък с Ева.
— Ще помисля, Ръсел — казах, ставайки. — Може би всичко ще се оправи. Не знам. Може би ще се срещна с Керъл. Точно сега имам чувството, че е безнадеждно, но до утре може да реша друго.
Започнах да се лутам из стаята.
— Бъди така добър, приготви ми нещо за вечеря. До късно няма да излизам.
Той се изправи, хвърляйки ми бърз, проницателен поглед. Видях как стисна устни и лицето му стана тъжно, но излезе, без да каже нищо повече.
Почувствувах внезапна привързаност към него. Бях сигурен, че ми желаеше доброто и искрено се тревожеше за мен. В сегашното ми състояние беше утешаващо да мисля, че все пак някой се безпокои за мен.
Следващия час бях неспокоен и докато минутната стрелка пълзеше по циферблата на часовника, ставах все по-нервен.
Отново погледнах към часовника. Беше девет и тридесет и седем. Разбира се, казах си аз, не бих могъл да очаквам от нея да бъде точна, но всеки момент щеше да звънне.
Повече не бях в състояние да се съсредоточа върху книгата си и седях в очакване с цигара между пръстите и болезнена празнота в стомаха.
Ръсел надникна, за да види дали не се нуждая от нещо. Отпратих го с нетърпелив жест.
— Да приберат ли колата ви, господине?
— Не. Ще излизам всеки момент. Кажи да я оставят.
— Това ли ще бъде всичко, господине?
Потиснах изкушението да кресна по него.
— Да, благодаря, Ръсел — казах със заучено спокойствие. — Лека нощ и не се тревожи, ако закъснея.
Когато излезе, отново щях да погледна към часовника, но се овладях навреме. Чакай докато се обади, си казах. Няма смисъл да гледаш часовника. Това няма да помогне. Тя ще позвъни. Обеща, значи ще го направи.
Затворих очи и зачаках. Чаках много време, чувствайки как в мен като парчета съсирена кръв се наслагват съмнение, разочарование и безсилие. Даже започнах да броя и когато стигнах до осемстотин, отворих очи и погледнах часовника. Беше десет и пет.
Отидох до телефона, набрах номера й и зачаках. Оставих го да звъни продължително време, но никой не отговори. Затворих.
