Дадох знак на келнера и казах:
— Слушай, Ева, нека от време на време да обядваме или вечеряме заедно. Ще бъде добре за теб. Искам да се отнасяш към мен като към приятел. Може би мислиш, че нямаш нужда от приятел, но това ти дава възможност да се разтовариш. Аз се опитвам да се отнасям към теб като към човешко същество. Никой от другите ти мъже не го прави, нали?
За миг тя изглеждаше леко стресната, след което каза:
— Не, мисля, че не.
— Е, Съгласна ли си? Не виждаш ли, че едно кратко откъсване от цялата тази мръсотия ти се отразява добре?
Тя сви устни.
— Добре — каза и се пооживи малко. — Благодаря, Клайв. Да, би ми било приятно.
Почувствах се така, сякаш съм спечелил решителна битка:
— Чудесно. Ще ти се обадя следващата седмица и ще се разберем.
Платих сметката и отидохме до колата.
Когато завихме в Лоръл Кениън, тя каза:
— Беше ми приятно. Ти си особняк, нали, Клайв?
Аз се засмях:
— Така ли? Само ако ме сравняваш с другите мъже, които познаваш. Ти все още мислиш, че искам нещо от тебе. Не искам нищо. Ти просто събуждаш интереса ми. Харесва ми да съм с теб.
Спряхме пред къщата й. Слязох и застанах до колата.
— Ще влезеш ли? — попита тя с усмивка.
Поклатих глава.
— Не… не днес. Беше много хубаво, Ева. Искам да излезем отново.
Тя ме гледаше. Усмивката все още стоеше на устните й, но беше изчезнала от очите й.
— Не искаш ли да влезеш?
— Искам да бъда твой приятел — казах аз. — Ще те изведа някъде следващата седмица, но не искам да се отнасям към тебе като другите мъже.
В този момент очите й бяха много студени, но усмивката все още личеше на лицето й.
— Разбирам — каза тя. — Добре. Благодаря ти, Клайв, за обеда.
За мен това беше решителен момент. Видях, че е разочарована и раздразнена от това, че нямаше да й платя за компанията. Прочетох го ясно в очите й. Ако трябваше да продължавам по предначертания план, рано или късно щях да стигна до тази точка. Независимо от онова, което беше казала, когато влизахме в ресторанта, бях решил да приключа с този номер. Нямах намерение да бъда като Харви Бароу и да си плащам за компанията й. Щях да й осигуря приятно прекарване. Щях да слушам приказките й за Джек и за неприятностите, но нямах намерение повече да й давам пари.
— Значи ще се обадиш? — попита тя.
— Да. Довиждане, Ева, и не плачи повече.
Тя се обърна и тръгна бързо към къщата.
Аз се върнах в колата, запалих цигара и натиснах стартера. Подкарах бавно надолу по улицата и когато завих на ъгъла, видях един мъж, който идваше срещу мен. Първоначално не го познах, после забелязах дългите ръце, които май стигаха почти до коленете му. Огледах го бързо, докато отминавах. Беше Харви Бароу.
Приближих се до тротоара и спрях. Какво търсеше Харви Бароу в този район? Знаех, разбира се, но не исках да допусна, че отива да посети Ева.
Измъкнах се от колата и се затичах назад. Когато завих зад ъгъла, го видях да крачи целенасочено по Лоръл Кениън. Намали ход пред къщата на Ева и застана нерешително пред портата.
Искаше ми се да му изкрещя. Искаше ми се да се затичам, да го настигна и да забия юмрук в грозното му, брутално лице. Но вместо това просто стоях там и наблюдавах. Той бутна портата и тръгна бързо надолу по късата пътека към къщата.
Глава тринадесета
Бях забравил за Харви Бароу. Беше ми се сторил толкова долно и незначително създание, че го бях изхвърлил от „Трий Пойнт“. Не ми беше дошло наум, че отново ще се свърже с Ева. Тя се беше отнесла към него така безмилостно, а аз толкова го бях унизил, че беше немислимо да се изправи отново пред нея. И въпреки това той идваше тук и я делеше с мен, и ме принизяваше до собственото си жалко равнище.
Все още се чувствах шокиран и потиснат, когато отварях входната си врата. Ръсел дойде по коридора да ме посрещне. Още първият поглед към разтревоженото му лице ми подсказа, че следват нови неприятности.
— Госпожица Бенсинджър чака да ви види, господине — съобщи той.
Вперих очи в него.
— Чака да ме види? — повторих. — Откога е тук?
— Току-що пристигна. Каза, че е спешно и ще чака десет минути.
Чудех се защо ли Мерл Бенсинджър е дошла чак от офиса си, за да ме види. Очевидно трябва да е нещо спешно и важно, тъй като тя почти не се отделяше от бюрото си.
— Добре, Ръсел — казах, подавайки му шапката си. — Отивам веднага.
Влязох в дневната.
— Здравей, Мерл — поздравих я. — Това се казва изненада!
Мерл Бенсинджър беше едра, червенокоса и яка жена. Изглеждаше добре за своите четиридесет години, а нямаше и по-добра бизнесменка от нея в Холивуд. Беше се настанила пред празната камина и ме гледаше с буреносни очи.
— Ако това е изненада, по-добре си сипи бренди — каза тя, без да обърне внимание на ръката ми, докато сядаше върху страничната облегалка на канапето, — защото положително ще имаш нужда.
— Виж сега, Мерл — започнах. — Съжалявам за статията за „Дайджест“.
— Статията няма значение — отсече тя. — И без нея положението ти е достатъчно критично. — Тя порови из чантата си извади смачкан пакет „Кемъл“. — Нямам много време, затова ще започнем направо по същество. Само ми кажи едно нещо… ударил ли си франк Имграм?
Прокарах пръсти през косата си.
— Да, най-вероятно съм го ударил. Тебе какво те засяга?
— Той ме пита какво ме засягало? — Мерл умолително вдигна очи към тавана. — Това се казва нахалство. Той цапардосал най-голямата печатница на пари в Холивуд, счупил му изкуственото чене и ме пита какво ме засягало! — Гледаше с почти освирепели зелени очи. — Слушай, Търстън, проявил си се като тъпак. Проявил си се като такъв голям тъпак, че не мога да си представя какви са били тези родители, които са те създали. Случаят „Дайджест“ беше достатъчно лош, но това… какво да ти кажа, това е самоубийство.
— Хайде де — казах аз нетърпеливо, — чак толкова?
Тя хвърли цигарата си и отиде до прозореца.
— Повече няма накъде, Търстън. Изправил си се срещу най-големия и силен човек в киното… Голд. Той е решил да те смачка и ще го направи. Между нас казано, най-добре би било да си събереш багажа и да се спасяваш. Що се отнася до Холивуд… ти си аут.
Отидох до бюфета и си направих едно силно уиски със сода. Чувствах, че имам нужда.
— Налей още едно — грубо подвикна Мерл. — Да не мислиш, че само ти имаш нерви?
Подадох й уискито и седнах.
— А какво ще стане с този договор между Голд и мен? — казах аз. — Ти няма да му позволиш да се измъкне, нали?
Мерл безнадеждно поклати глава.
— Като го слушам какви ги дрънка този тип — сподели тя с карамфилите във вазата. — Договор! Той си мисли, че имал договор. — И се нахвърли върху мен: — Не бих могла да накарам дори сляпо, малоумно двумесечно бебе да се придържа към такъв договор! Той не означава абсолютно нищо. Ако Голд не хареса
