— Клайв! Помислих, че е млекарят.
Явно току-що се беше измъкнала от леглото. Косата й беше разчорлена и не си беше сложила грим.
— Какво правиш, за Бога, тук по това време?
Усмихнах й се.
— Здравей, Ева. Реших да те изненадам. Може ли да вляза?
Тя се уви в халата и се прозя.
— Тъкмо мислех да влизам в банята. О, Клайв, ти си върхът. Можеше поне да се обадиш.
Последвах я в спалнята. Стаята едва доловимо миришеше на парфюм и нечиста пот. Тя отиде и отвори прозорците.
— Пфу! Тук смърди, нали? — каза Ева, седна на леглото и се зачеса по главата. — О, уморена съм.
Седнах до нея.
— Изглеждаш, като че ли си имала изтощителна нощ. Какво си правила?
— Ужасно ли изглеждам? — попита тя, падна назад върху възглавницата и се протегна. — Не ми пука. Тази сутрин не ми пука за нищо.
— И при мен е същото. Затова дойдох да те видя — казах, гледайки бялото й тясно лице.
Имаше торбички под очите, а двете вертикални бръчки на челото й бяха силно изразени.
— Нека се отегчаваме заедно. Ела да обядваш с мен.
Тя изкриви лице и каза:
— Не. Не ми досаждай.
— Хайде, не бъди инат — помолих я. — Ще обядваме рано и след това можеш да се върнеш пак тук, ако искаш. Хайде не се прави на рак.
Тя вдигна очи към мен и в погледа й прочетох колебание.
— О, не знам. — Намръщено изражение помрачи лицето й. — Толкова е отегчително да се обличаш. Не, Клайв, не ми се излиза.
Посегнах и я хванах за ръцете, издърпвайки я така, че телата ни се доближиха.
— Ще дойдеш — казах твърдо. — За разнообразие искам да те видя облечена. А сега, какво ще облечеш?
Тя се освободи от мен и се помъкна към гардероба.
— Не знам — прозя се отново. — Оох, уморена съм и не искам да излизам.
Отворих гардероба. На релсата висяха половин дузина различни костюми, шити по поръчка.
— Защо не облечеш рокля? — попитах. — Защо винаги трябва да се обличаш толкова строго? Бих желал за разнообразие да те видя в нещо леко и женствено.
— Поне ми позволи аз да реша какво ми отива, Клайв — каза тя и свали един стоманеносив костюм от закачалката. — Ще облека това. Разбра ли?
— Добре, а сега отивай в банята. Седнах на леглото. — Ще изпуша една цигара и ще те чакам.
— Няма да се бавя — каза тя, затваряйки гардероба.
Докато беше горе в банята, обиколих малката стая. Отварях чекмеджетата, поглеждах вътре, после ги затварях. Размествах стъклените животни и докато го правех, се сетих за мъжа й. В стаята цареше някаква тъмна, тайнствена атмосфера и аз не можех да не помисля за многото мъже, които идваха тук. Прикрити, потайни мъже, които биха се засрамили, ако приятелите им научеха къде са били.
Тези мисли ме разтревожиха и започнах да чувствам гняв и объркване. Гадно ми беше да помисля, че толкова много мъже деляха Ева с мен. Цялата атмосфера на стаята най-накрая стана толкова непоносима, че аз излязох в коридора и й извиках да побърза.
— Идвам — каза тя, — не бъди нетърпелив.
В този момент чух отварянето на входната врата и Марти влезе.
Тя ми отправи бърз изненадан поглед, след това се усмихна:
— Добро утро, господине. Чудесна сутрин, нали?
— Да — отвърнах, без да я гледам.
Неприятно ми беше да я видя. Мразех сервилното й, знаещо изражение. Чудех се дали Ева й беше казала за мен. Чудех се дали тези две жени обсъждаха мъжете, които посещаваха малката къща, и дали не им се надсмиваха зад гърба. Не можех да остана в една стая с тази жена, за която подозирах, че понякога ми се присмива.
— Кажи на госпожица Марлоу, че ще бъда в колата — подхвърлих рязко и се измъкнах от къщата.
Ева се присъедини към мен след по-малко от половин час. Беше елегантна и стегната, но на силната слънчева светлина ми се стори, че изглежда по-възрастна и малко уморена.
Отворих вратата на колата и тя се плъзна вътре. Погледнахме се.
— Добре ли изглеждам?
Усмихнах й се.
— Чудесно.
— Не лъжи. Наистина ли изглеждам добре?
— Би могла да отидеш навсякъде, Ева, и то с всеки.
— Наистина ли мислиш така?
— Разбира се. Проблемът при тебе е, че се срамуваш от това, което вършиш — казах, натискайки стартера. — Това е една от причините за твоя комплекс за малоценност. Ти искаш и двете неща, нали? Е, досега всичко е наред. Няма от какво да се тревожиш.
Тя ме изгледа изпитателно, реши, че казвам истината, и потъна в седалката, като ми каза с леко кимване:
— Благодаря. Къде отиваме?
— В „Найкъбоб“ — отговорих, завих по Сънсет и потеглих към Франклин. — Добре ли е?
— Ммм, предполагам.
— Опитвах се да те чуя вчера в два, но Марти каза, че си заета.
Тя направи физиономия, но не каза нищо.
— Сигурно работиш по цял ден и цяла нощ — казах, самоизмъчвайки се тайно.
— Да не говорим. Чудя се защо вие, мъжете, винаги трябва да говорите за това.
— Съжалявам… бях забравил, че за теб това е работа.
Минахме няколко преки в тишина, след което казах:
— Ти ме озадачаваш, Ева. Всъщност не си чак толкова нечувствителна, нали?
Тя сви устни.
— Защо го казваш?
— Мисля, че би могла лесно да бъдеш уязвена.
— Но никога няма да го покажа — реагира бързо тя.
— Странна си. Винаги очакваш да чуеш лоша дума. Възприемаш всеки човек като враг. Искам да се отпуснеш и да гледаш на мене като на приятел.
— Не ми трябват приятели — отвърна тя с нетърпение. — Както и да е, аз никога не се доверявам на мъжете. Твърде добре ги познавам.
— Така е, защото познаваш само лошите им страни. Не би ли ми позволила да бъда твой приятел?
Тя ме погледна с безразличие.
— Не, и престани да говориш глупости. Ти никога не би могъл да означаваш нещо за мен. Казах ти го няколко пъти, така че защо не престанеш?
Видя ми се съвсем безнадеждно. Отново почувствах тъмните признаци на безсилния гняв срещу нея. Само ако можех да направя нещо, с което да я разтърся, да проникна зад това отношение на студено и абсолютно безразличие, зад което се криеше.
— Ти си достатъчно директна — казах. — Поне си знам мястото.
— Не разбирам какво целиш — тя ме изгледа изпитателно. — Има нещо под тази гладка повърхност. Какво искаш, Клайв?
— Теб — казах. — Харесваш ми. Възбуждаш любопитството ми. Искам да чувствам, че имам място в твоя живот. Това е всичко.
— О, ти си полудял — възкликна тя нетърпеливо. — Сигурно познаваш стотици жени. Защо се
