— Трябва ли да се оправдавам? — попитах, като се мъчех да запазя спокойствие, но чувствах, че ядът ме завладява отново.
— Не мисли, че съм тук, за да те критикувам — бързо каза той. — Въпреки че трябва да призная — бях изненадан, че можеш да направиш такова нещо. Дойдох да ти кажа, че Голд има намерение да те даде под съд.
Зяпнах от изненада.
— Голд има намерение да ме съди? — повторих.
Това не бях очаквал да чуя.
Питър кимна утвърдително.
— Страхувам се, че да. Виж какво, Имграм е контузен. Няма да бъде в състояние да работи няколко дни. Забавянето ще струва пари на студиото и Голд е бесен.
Почувствах внезапен прилив на задоволство. Най-накрая бях успял да засегна малката въшка.
— Ясно — казах.
— Помислих, че ще е по-добре да дойда и да поговорим — продължи Питър. Чувстваше се неловко, беше притеснен и по вида му можех да преценя, че цялата тази работа му е много неприятна. — Рекс Голд казва, че това щяло да му струва сто хиляди.
— Доста скъпо кроше — отвърнах, усетил внезапен студ и страх. — Не смята да ме съди за такава сума, надявам се.
— Практически той изобщо не би могъл да те съди. Това ще трябва да направи Имграм — обясни Питър. Загледа се в безупречно лъснатите си обувки и добави: — Рекс Голд се е видял с Имграм.
— Значи се е видял с него.
Изпих половината от питието си. Вече не беше толкова приятно на вкус.
— И Имграм смята да ме съди за сто хиляди долара? Не мисля, че ще ги получи.
Питър внимателно събори пепелта от цигарата с малкия си пръст.
— Имграм няма да те съди — отговори той. — Каза на Голд, че не би искал.
Оставих чашата си.
— Какво смята да прави?
— Не знам — каза Питър откровено. — Мисля си, че аз бих те дал под съд. Това, което направи, беше твърде долно, нали, Клайв?
Отминах думите му с махване с ръка.
— Да не би да ми казваш, че обръща и другата буза?
Питър кимна.
— Нещо такова.
Станах.
— Я го виж ти, малкото мазно зверче! — възкликнах гневно. — Не може да се отнася така с мен. Нека ме съди! Мислиш ли, че ме интересува? Мислиш ли, че ми пука какво ще направи?
— Виж какво, Клайв, я по-добре седни. И без това направи достатъчно глупости. Не е нужно да прибавяш още. Какво става с тебе? Разбираш ли, че Керъл се разкъсва на парчета?
Надвесих се над него.
— Слушай сега, Питър. Нямам нужда от твоите съвети. В това съм напълно сигурен. Така че стой настрана. Изобщо не се бъркай.
— Стига да можех — Питър разпери ръце в жест на отчаяние. — Мислиш ли, че всичко това ми харесва? Ти, изглежда, не можеш да разбереш колко сериозно е положението. Изправил си се срещу Голд. Всичко, което засяга Голд, засяга и студията. Това кроше стана причина за много неприятности. Аз не знам защо постъпи така. Може би си имал всички причини, за да удариш Имграм. Не знам и не искам да знам. Но вече се е случило и това обърка цялата ни програма. За да увеличи още повече неприятностите ни, Керъл нещо откачи. Не е в състояние да се съсредоточи и според мен ти си на дъното на това.
Седнах отново.
— Изглежда, всичко ще се стовари върху мен — казах с горчивина. — Какво, по дяволите, да правя?
— Мисля, че е най-добре да се махнеш от града за няколко дни — рече Питър: — Не можеш ли да отидеш в „Трий Пойнт“? Не бих желал да налетиш на Рекс Голд… не в сегашното му настроение. Както разбра, Имграм няма да предприема нищо, а ние се опитваме да накараме Рекс Голд да те остави на мира. В момента, Клайв, той иска да ти изпие кръвта.
Щом чувствата му са такива, помислих аз, явно трябва да сложа кръст на моя сценарий.
— Точно сега не мога да напусна града — реших след минута размисъл. — Твърде много работа имам, но ще внимавам да не му се мяркам пред очите.
Питър изглеждаше разтревожен.
— Може би ще успееш. — Той стана. — По-добре да отивам в студията. В момента сме в страхотна бъркотия, а Рекс Голд е като сърдита мечка. Бъди разбран и се скатай за няколко дни.
— Добре — обещах аз. — Между другото, Питър, знаеш, че работя върху един сценарий за Голд. Мислиш ли, че това ще го провали?
Питър сви рамене.
— Би могло. Зависи колко време ще се забавим. Ако се оправим бързо и сценарият ти е добър, би трябвало всичко да е наред. Рекс Голд е бизнесмен. Малко вероятно е да подмине един добър сценарий. Но само ако е нещо изключително.
— Да.
Изпратих го до вратата, чувствайки се депресиран и разтревожен. Започнах да разбирам какъв глупак съм бил, за да ударя Имграм. Това сериозно би могло да повлияе на бъдещата ми кариера.
— Можеш ли да направиш нещо за Керъл? — неочаквано попита Питър.
— Предполагам, че не.
Той ме изгледа и аз внезапно почувствах срам.
— Тя те обича, Клайв — тихо каза той. — Тя е страхотно момиче и не заслужава подобно отношение. По едно време мислех, че отношенията ви са сериозни. Зная, че не е моя работа, но ми е отвратително да я гледам как се разкъсва на парчета.
Не казах нищо.
Той стоеше, колебаейки се, после сви рамене:
— Е, съжалявам. Може би тя ще го преодолее. Довиждане, Клайв. Не се показвай известно време. Сигурен съм, че ще се размине, ако си внимателен.
— Разбира се — казах аз. — Благодаря, че дойде.
Когато той си отиде, аз се върнах в дневната и изпих още една чаша. Исках да отида при Керъл, но някак не можех да заставя себе си да застана пред нея. Бях я наранил и знаех със сигурност, че ако сега отида при нея, задачата ми ще бъде много по-трудна, отколкото ако й дам време да се стабилизира. Между другото на мен също ми се събра твърде много. Не се притеснявах от Имграм, но Голд ме тревожеше. Той би могъл да е опасен, ако поискаше. Седнах и се замислих за това. Може би трябваше да го видя и да се опитам да му обясня, но накрая реших, че Питър знае най-добре. Трябваше да се примиря с мисълта да изчезна, докато се уталожат нещата.
Огледах сърдито голямата дневна, понеже не можех да понеса мисълта, че ще трябва да прекарвам ден след ден, затворен между тези четири стени. Щях да полудея. Надали щях да седна с някоя книга като в доброто старо време. Холивуд ме беше направил неспокоен и мисълта да остана сам, макар и за няколко часа, беше непоносима.
Погледнах часовника си. Беше единадесет и четиридесет и пет. Тогава се сетих за Ева. По това време би трябвало да е в леглото — вероятно спи. Знаех какво щях да направя. Щях да й се обадя и да я накарам да обядва с мен. В момента, в който го реших, почувствах голямо облекчение. Ева щеше да бъде разрешението на моята самота. Докато разполагах с нея, не ме интересуваше какво ще се случи.
Стигнах до Лоръл Кениън няколко минути след пладне. Спрях пред къщата на Ева, оставих колата и минах бързо по пътеката. Почуках и застанах в очакване.
Вратата се отвори почти веднага и пред мен застана Ева, премигваща срещу силната слънчева светлина. Тя се опули насреща ми и се изсмя:
