занимаваш с мен?
Да… защо се занимавах с нея? Защо се занимавах с нея, когато имах Керъл? Защо си губех времето да се блъскам в каменна стена, след като всеки път, когато я срещах, ставаше все по-ясно, че никога няма да ме приеме? Не знаех. Но трябваше да продължавам, макар да бях наясно, че освен ако не се случеше нещо неочаквано, ние винаги щяхме да бъдем в това безнадеждно положение.
— Другите жени нямат значение — казах, спирайки пред „Найкъбоб“. — Те не се броят. Мен ме интересуваш ти.
Тя направи нетърпелив жест и каза:
— Сигурно си луд. Казах ти, че не означаваш нищо за мен. Не мога постоянно да ти го повтарям, нали? Ти не означаваш абсолютно нищо за мен и никога няма да означаваш.
Слязох от колата и вдървено минах от другата страна, за да й отворя вратата.
— Добре — съгласих се. — Няма за какво да се притесняваш. А между другото, щом си толкова сигурна, защо излизаш с мен?
Тя ми отправи бърз недружелюбен поглед. За миг помислих, че съм прекалил и тя ще си тръгне веднага. В същия момент Ева внезапно се изкиска:
— Е, нали и аз трябва да живея?
Почувствах как кръвта ми се дръпва от лицето, но не спрях, нито я погледнах. Влязохме в „Найкъбоб“ и седнахме на една маса, отдалечена от входа.
Всичко, което подозирах, но нямах желание да приема, се съдържаше в това проклето изречение: „Е, нали и аз трябва да живея?“
След като дадох поръчката, казах на келнера да ми донесе бутилка скоч. Имах голямо желание да изпия нещо. Не говорихме, докато дойде уискито.
— Ти си едно малко хладнокръвно същество, нали? — Налях две големи дози.
— Така ли мислиш?
Изглеждаше отегчена.
Всичко вървеше на зле. Налагаше се да положа някакво усилие, ако исках обедът да мине успешно. Нямаше смисъл да разчитам на нея за това.
— Чувала ли си се с Джек? — попитах, внезапно променяйки темата.
— Чуваме се всяка седмица.
— Той добре ли е?
— Ммм… добре.
— Ще си идва ли?
— Ммм.
— Колко време ще остане?
— О… седмица… десет дни. Не знам.
— Значи няма да те виждам.
Тя поклати глава. Погледът й беше празен и далечен и аз чувствах, че почти не ме слуша.
— Бих желал да се запозная със съпруга ти — казах нарочно.
Тя ме изгледа остро.
— Така ли?
— Защо не?
Очите й се оживиха.
— Ще ти хареса. Всички го харесват… Но аз съм единствената, която го познава истински. Хората си мислят, че той е просто мил човек. — Тя се опита да прозвучи подигравателно, но не се получи. — Понякога се вбесявам, когато гледам как хората се тълпят около него… само ако знаеха как се отнася към мен.
За мен беше ясно, че тя нямаше нищо против отношението му към нея. Каквото и да направеше той, тя щеше да го приеме. Можех да прочета това във всяка черта от лицето й и в израза на очите й.
— Е, ще се запознаем ли?
— Добре. Ще говоря с него.
Келнерът донесе супа от раци. Беше много хубава, но Ева почти не я докосна.
— Ти не ядеш.
Тя вдигна рамене.
— Не съм гладна. Все пак току-що ставам.
Бутнах нетърпеливо чинията си встрани.
— Съжаляваш ли, че дойде?
— Не… нямаше да дойда, ако не исках.
— Никога не си се учила да казваш нещо любезно, нали?
— Нямам нужда от това. Или ме приемаш каквато съм, или не.
— Винаги ли се отнасяш така с клиентите си?
— Защо не?
— Не е много хитро, какво ще кажеш?
Тя нямаше от какво да се притеснява. Знаех, че казва истината. Ако и другите й мъже бяха като мен, значи винаги щяха да се връщат.
Погледнах я. Арогантното изражение в очите й събуди в мен желанието да я уязвя.
— Ти си знаеш най-добре, разбира се — казах спокойно, — но в края на краищата не че ставаш по- млада. Ще дойде време, и те ще престанат да се връщат.
Устата й се изкриви и тя вдигна рамене:
— Твърде късно е тепърва да уча нови номера. Досега не съм тичала подир никого и нямам намерение да започвам.
— Знаеш ли, Ева — продължих. — Не мисля, че си щастлива. Животът, който водиш, е твърде противен, нали? Защо не се откажеш от него?
— Всички сте еднакви — отвърна тя. — Всички го казвате, но никой не прави нищо. Между другото, с какво мислиш, че бих се занимавала? Да стана робиня вкъщи? Не и аз!
— Джек все така ли ще пътува? Не съществува ли възможност да ти създаде дом?
Тя се загледа покрай мене. Докато мечтаеше, погледът й омекна.
— Бяхме решили да отворим крайпътно заведение. — Тя доста безнадеждно вдигна рамене. — О, не знам.
Келнерът донесе второто и когато се отдалечи, тя каза неочаквано:
— Няма да повярваш, но миналата нощ плаках. — Погледна ме бързо, за да види дали ще й се смея. — Не ти се струва възможно, нали?
— Защо плака?
— Бях самотна… имах кофти ден. — Лицето й се опъна. — Ти не знаеш колко скапани могат да бъдат някои мъже. Нямаш представа колко е самотен този живот. Не можеш да имаш доверие в никого. Всички гледат да вземат каквото могат.
— Разбира се, че такъв живот е гаден — казах. — Не е възможно нещо добро да излезе от него. Не можеш ли да печелиш пари по някакъв друг начин?
Лицето й стана студено и неподвижно.
— Не — отсече тя. — Как бих могла? Глупаво е, че се оплаквам, но днес просто не съм във форма. — Тя пое дълбоко дъх: — Как само мразя мъжете!
— Нещо те е разстроило. Какво е то?
— О, нищо. Няма значение, Клайв, не възнамерявам да говоря за това.
— Някой се е отнесъл зле с теб миналата нощ.
— Да. Той се опита да ме измами…
Тя раздразнено изщрака с пръсти.
— Надявам се, че не му се е разминало — казах, любопитен да науча какво се е случило.
В очите й се появи силен гняв и злоба.
— Не, той повече няма да стъпи в моя дом. — Тя неочаквано отблъсна чинията си. — По-добре да си тръгваме.
Едва беше докоснала храната.
