парапета. — Мислиш ли, че по-низшите класи искат да бъдат обучавани? Мислиш ли, че жертвата си струва? Аз не. Аз мисля, че те пет пари не дават дали тя ще се омъжи за Голд й дали ще гледат по-хубави филми. Но човек не може да спори с жена.
Ръсел изглеждаше сякаш го бях ударил в лицето. Той се опита да каже нещо, но думите не искаха да излизат. Оставих го и слязох с асансьора.
Качих се в колата.
— Горкичкият — казах на себе си. — Толкова ми е мъчно за теб.
Запалих и подкарах към Клуба на писателите.
Обичайната тълпа отсъстваше този ден. Поздравих се с управителя и влязох в бара.
— Двоен скоч — казах, докато издърпвах един от високите столове и сядах на него.
— Да, господин Търстън — откликна барманът. — Бихте ли желали малко лед?
— Слушай — наведох се напред, — ако исках лед, щях да кажа. Не желая да слушам никакви приказки нито от тебе, нито от някой друг.
— Разбира се, господин Търстън — изчерви се той.
Глътнах уискито наведнъж и бутнах чашата обратно към него.
— Още едно, отново без лед и без приказки. Дори не е нужно да споменаваш за времето.
— Разбира се, господин Търстън.
Ако не успеех да продам сценария си на Голд, не след дълго и аз щях да бъда като това момче. Парите ми щяха да са толкова оскъдни, че щях да съм принуден да приема каквото и да ми се предложеше.
Довърших уискито си.
— Напълни я пак.
В този момент влязоха Питър и франк Имграм.
Беше ужасно, че дойдоха точно в този момент, защото бях много ядосан и доста пиян. Смъкнах се от стола.
Питър се усмихна към мен.
— Здравей, Клайв — каза той. — Да пием ли по едно? Познаваш се с Франк Имграм, нали?
Познавах го и още как.
— Разбира се — казах и отстъпих крачка назад, заставайки в стойка. — Холивудският писател-клюкар, нали?
Праснах Имграм право в устата. Той падна по гръб и захърка, бъркайки с пръсти в устата си, за да не се задави от изкуствената челюст. Може и да е написал „Земята е забранена“, но зъбите му не бяха негови. Това беше нещо, с което го превъзхождах.
Не чаках да видя какво е станало. Просто си излязох от бара. Минах през фоайето и излязох на улицата. Добрах се до колата и запалих. Трябваше да се овладея, защото имах желание да се върна и отново да ударя онази дребна въшка. Толкова много ми се искаше да го ударя, че чак ме заболяха очите и врата.
Помислих си: Мерл Бенсинджър, Керъл, скъпата сладка Керъл, а сега Франк Имграм… вероятно и Питър Тенет. Сега всички те ще ме мразят до смърт. Наистина обърках всичко. Ако продължавах така, щях да стана доста известен.
Подкарах надолу по булевард Сънсет. След няколко дни вероятно никой не би искал да разговаря с мен. Може би ще се наложи да напусна клуба. Няма значение, си казах, все пак ти остава Ева. Намалих скоростта, защото внезапно ми се прииска да говоря с Ева. Това беше нещо, от което никой не беше в състояние да ме отклони. Можеха да ми попречат да бия Имграм, но не биха могли да ме спрат да телефонирам на Ева.
Спрях пред една дрогерия, оставих колата и влязох вътре.
Имах проблеми с телефонната шайба. Бях по-пиян, отколкото предполагах. Три пъти сгреших номера, преди да го уцеля. Дотогава от мен вече се лееше пот и бях нервиран.
Обади се Марти.
— Ева Марлоу — казах аз.
— Кой се обажда?
Какво, по дяволите, я интересуваше? Защо не се обади Ева? Да не би да мисли, че искам да говоря със слугинята й всеки път, когато й звъня? Да не би да мисли, че ще си кажа името на слугинята, която ще го съобщи на млекаря, на сладоледаджията и на всички ония типове, с които се напива?
— Човекът от луната — казах. — Ето кой се обажда.
Пауза, после тя каза:
— Съжалявам, но госпожица Марлоу излезе.
— Не, не е — реагирах сърдито. — Не и по това време. Кажи й, че искам да говоря с нея.
— За кого да й предам?
— О, за Бога, господин Клайв… сега доволна ли си?
— Съжалявам, но госпожица Марлоу е заета.
— Заета? — повторих глуповато. — Но още няма два. Как може да бъде заета?
— Съжалявам — каза тя отново. — Ще й предам, че сте се обаждали.
— Чакай малко. — Почувствах се болен и опустошен, — искаш да кажеш, че има някой при нея?
— Ще й предам, че сте се обаждали — каза Марти и затвори.
Пуснах слушалката и я оставих да се люлее. Чувствах се ужасно.
Глава дванадесета
Събудих се от дълбок сън, за да открия, че Ръсел отваря завесите. Седнах със стон, усещайки, че главата ме цепи, а езикът ми е като гьон.
— Господин Тенет иска да ви види, господине — каза Ръсел, тътрейки се през стаята, за да застане до леглото ми. Тлъстото му лице издаваше лоши предчувствия.
Тогава си спомних Имграм.
— О, по дяволите — и паднах обратно на възглавницата. — Колко е часът?
— Минава десет и половина.
Той продължи да ме гледа с укор.
— Престани да се дуеш, Ръсел — извиках. — Предполагам, вече си чул какво се е случило в Клуба на писателите?
— Чух, господине — каза той и стисна устни. — И много съжалявам, че трябваше да го чуя.
— Сто на сто е така — отговорих и ми се искаше главата да не ме боли толкова много.
Трябва да съм бил много пиян, когато съм се прибрал. Даже не можех да си спомня как съм си легнал.
— Онази малка въшка си го търсеше.
Ръсел прочисти гърлото си.
— Господин Тенет чака, господине — напомни ми той.
Аз простенах.
— Чудесно. Кажи му да почака. Но нямам представа какво може да направи той. Не мисля, че някой може да направи нещо.
Когато той излезе, аз станах и пропълзях до банята. Студеният душ облекчи изтръпналата ми глава. След като се обръснах, си смесих бренди със сода и докато се облякох, вече приличах повече на себе си.
Заварих Питър в дневната.
— Здравей — казах, отидох до бюфета и си сипах поредното бренди със сода. — Още спях. Съжалявам, че те накарах да чакаш.
— Няма нищо.
— Някакво питие?
Той поклати отрицателно глава.
Приближих се и седнах на канапето до него. Настана неловко мълчание. Погледнахме се и пак отместихме очи.
— Разбира се, става въпрос за Имграм. Ти сигурно беше пиян?
