номера й, усетих сърцето си да бие от вълнение.
Сигналът прозвуча няколко пъти, преди тя да отговори.
— Ало.
Познах гласа й.
— Ева — казах. — Как си?
— Добро утро, Клайв — каза тя. — Ти как си? Нещо май си подранил?
— Събудих ли те? — попитах, изненадан от дружелюбния й тон.
— Не, няма нищо. Тъкмо пиех кафе. Будна съм от известно време.
— Кога ще те видя?
— Кога искаш?
— Чакай малко — казах, прекалено объркан, за да бъда предпазлив. — Онзи ден ми каза, че повече не искаш да ме виждаш.
— Добре, тогава не искам да те виждам повече — отвърна тя и се закикоти.
— Идвам веднага. Голям дявол си. Заради теб изкарах два кошмарни дни. Помислих, че наистина си решила така.
Тя се закикоти отново.
— Е, Клайв, ти си върхът. Всъщност тогава наистина бях решила така. Бях сърдита. Голям гадняр беше да постъпиш по този начин.
— Добре, гадняр бях — засмях се. — Но си получих урока и повече няма да правя така.
— И по-добре — предупреди ме тя. — Следващия път няма да ти простя толкова лесно.
— Ела да обядваме заедно.
— Не. — Гласът й стана по-твърд. — Нямам намерение, Клайв. Ти можеш да идваш да ме виждаш професионално, ако искаш, но аз няма да обядвам с теб.
— Така си мислиш. Ще дойдеш на обяд и няма да се разправяме — казах аз.
— Клайв! Казвам ти, че няма да дойда.
В гласа й прозвучаха нотки на раздразнение.
— Ще говорим за това, когато се видим. Ще мина до половин час.
— Много скоро е, Клайв. Няма да съм готова дотогава. Ела около един часа.
— Добре и облечи нещо хубаво.
— Няма да дойда на обяд.
— За разнообразие ще направиш каквото ти кажа — настоях през смях. — Облечи нещо елегантно — но връзката изведнъж се разпадна, защото тя затвори.
Загледах се в телефона и се захилих. Добре, скъпа, помислих, ще видим кой ще командва.
Отидох на паркинга и бавно изкарах „Крайслера“ през портала на студията. Чувствах се отлично. Чувствах се уверен, че мога да надвия Ева. Тя можеше да ми затваря телефона, ако това задоволяваше нейната суетност, но щеше да обядва с мен даже ако трябваше да я влача до ресторанта по нощница.
Отбих се в Клуба на писателите и попитах управителя за пощата си. Той ми подаде няколко писма и аз отидох на бара, където си поръчах скоч със сода. Един бърз поглед върху писмата ме убеди, че няма нищо от Ева. Оставил чашата си върху бара, се върнах при управителя и го попитах дали е сигурен, че няма нищо друго за мен.
— Няма, господине — каза той, след като погледна отново в моята клетка.
Но Ева беше толкова категорична, че е върнала четиридесетте долара, които й бях оставил през онази нощ, когато си отидох.
Отидох до телефона и набрах номера й.
— Ало — каза тя почти веднага.
— Надявам се, че не съм те извадил от банята, Ева. Може би си спомняш — ти каза, че си ми върнала парите?
— Да, така беше. Гласът й стана груб.
— В Клуба на писателите?
— Да.
— Да, ама ги няма.
— Нищо не мога да направя — отвърна тя с безразличие. — Изпратих ги и когато кажа нещо, знам какво говоря.
— Но аз исках да задържиш тези пари. Дойдох тук, за да ги взема. Съвсем сигурна ли си, че си ги изпратила?
— Разбира се, че съм, но както и да е, аз не ги искам. И да ми ги дадеш, няма да ги приема.
Загледах се замислено в драсканиците по стената и реших, че има нещо гнило в цялата история.
— Сложи ли някаква бележка вътре?
— Защо да слагам?
Тя премина в отбрана.
— Пъхнах парите в един плик и го адресирах до клуба.
Лъжеше. В този момент разбрах, че никога не е възнамерявала да връща парите. Просто е искала да демонстрира сила. Знаела е, че ще ме уязви, като ми върне парите, но независимо от желанието си да оправи сметките с мен алчността й се е оказала твърде силна. Рискувала е и се е надявала, че ще й повярвам, като ми каже, че е върнала парите, и по този начин отмъщението ще й излезе гратис. Вярно, беше ме накарала да страдам цели два дни, но сега разбрах, че не се беше оказала достатъчно качествена, за да се справи с това. Моето презрение към нея само по себе си вече беше победа.
— Може би са се загубили по пощата — казах с полуироничен глас. — Е, няма значение, ще ти ги възстановя.
— Не ги искам, Клайв — нервира се тя. — Трябва да тръгвам. Водата в банята тече.
— Ще говорим по този въпрос докато обядваме — казах и се опитах да затворя телефона преди нея, но тя беше по-бърза.
Стигнах до Лоръл Кениън в един без пет. Спрях пред малката къща и натиснах клаксона. След това излязох и минах по пътеката. Почуках на вратата, извадих цигара и я запалих.
Почаках минута-две и забелязах, че от къщата не се чуваше никакъв звук. Обикновено веднага щом почуках, чувах как Марти идва по коридора.
Намръщих се и почуках отново. Никакъв резултат. Докато стоях и чаках, усетих как ми призлява.
Чуках четири пъти и след това се върнах при „Крайслера“. Влязох вътре и подкарах бавно по улицата. Когато се отдалечих достатъчно, за да не се вижда къщата, спрях и запалих друга цигара. Докато държах клечката, ръцете ми трепереха.
Ненадейно се сетих за Харви Бароу. Спомних си какво беше казал. „Казах й, да дойде с мен и тя каза добре. Но аз четири пъти ходих у тях и всеки път проклетата й прислужница казваше, че е излязла. А аз знаех, че е на горния етаж и ми се надсмива.“
Ръцете ми се стегнаха върху кормилото. Тя даже не беше имала благоприличието да изпрати Марти с някоя лъжа. Можех да си я представя в малката спалня, наклонила глава на една страна, как се ослушва, докато чукам на вратата. Марти най-вероятно е при нея и те разменят погледи. Усмихват се. Остави го да чука, сигурно шепне Ева, скоро ще му писне.
Карах бавно по булевард Сънсет, без да мисля за нищо, но се чувствах вцепенен и отвратен. Спрях пред една дрогерия, влязох вътре и набрах номера й. Свободният сигнал се чуваше дълго време, но никой не се обади.
Можех да си представя как посяга да вдигне слушалката, но после се спира. Би трябвало да знае кой звъни. Облегнах се на стената на миришещата на застояло телефонна кабина, заслушан в сигнала. Съвсем ненадейно ми хрумна да я убия. Хладнокръвна, сляпа мисъл, която неочаквано се появи в главата ми, и аз се улових, че я преценявам с интерес и удоволствие. След това, ужасен, че изобщо съм помислил такова нещо, окачих слушалката и излязох навън.
Полудявах ли, зададох си въпроса, докато пътувах към „Трий Пойнт“. Едно нещо беше да съм й ядосан до побесняване, но да я убивам… какво откачено, глупаво и опасно нещо, макар и само като мисъл.
Независимо от това чувствах, че ще ми достави удоволствие да убия Ева. Нямаше друг начин, по който да я засегна. Бронята й беше твърде здрава. Пак побързах да се освободя от тази мисъл, но тя настойчиво
