чуя какво ново при тебе.
Вървяхме към хижата, докато слушах отчета й за художествения съвет.
Налях й джин с лимон, а на себе си налях още едно уиски.
— Клайв — възкликна внезапно тя. — Не ми казвай, че сам си изпил всичкото това уиски. Гарафата беше пълна тази сутрин.
Подадох й питието и се засмях.
— Разбира се, че не — казах. — Да не мислиш, че съм… пияница. Обърнах проклетото нещо и го разлях половината.
Тя ме погледна бързо и изпитателно, но аз срещнах погледа й и лицето й се проясни.
— Значи не си пияница — каза с усмивка.
Изглеждаше уморена и бледа.
— Я ми кажи, Сам хареса ли разработката?
Кимнах:
— Разбира се. Защо не? Нали ти я написа?
— Написахме я заедно, мили — каза тя, като отново придоби разтревожен вид. — Нали не се чувстваш огорчен от това? Искам да кажа — аз няма да се намесвам, ако ти не…
— Не мисли за това. Знам, че не съм много кадърен, когато става дума за филмови сценарии, но нямам нищо против да се науча.
Седнах до нея и взех ръката й.
— Но втората преработка не ми върви много добре. Знаеш ли, Керъл, бих предпочел Бърнстейн да намери някой друг, който да го направи. Аз явно не стигам доникъде.
— Дай ми цигара и ми разправи какво каза Бърнстейн.
След като й запалих цигарата, й разказах предложенията на Бърнстейн. Тя ме слушаше с внимание, кимайки одобрително от време на време с малката си тъмна глава.
— Страхотен е — каза, когато свърших. — Подобрил я е неимоверно. О, Клайв, ти просто трябва да поработиш над нея. Знам, че можеш, и това ще бъде много важно за теб.
— Лесно ти е, Керъл — отвърнах горчиво, — но аз съм загубил всякакъв усет за фабулата. Цял следобед се бъхтих с нея и не стигнах доникъде.
Тя ме загледа с изпитателни, озадачени очи и каза обнадеждващо:
— Може би утре ще ти потръгне. Сам очаква скоро да му представиш нещо. Той още сега е закъснял с продукцията.
Изправих се с раздразнение.
— О, не знам. Тези неща не стават насила.
Тя се приближи и обви ръце около мен.
— Не се тревожи, Клайв. Ще се оправи, ще видиш.
— О, да върви по дяволите. — Обърнах се към вратата. — Ще си облека халата и ще се приготвя за вечерта. Имаш ли нещо за четене?
— Имам малко работа — каза бързо тя. — Искам да нахвърлям няколко сцени.
— Не можеш да работиш денонощно — ядосах се, че умът й беше в състояние да ражда градивни мисли. — Почини си. Ще ти се отрази добре.
Тя ме изблъска към вратата.
— Не ме съблазнявай. Отиди и седни на терасата. Там е много хубаво и аз ще дойда веднага щом приключа.
Седнах на тънещата в сумрак тераса и мислих дълго за Кулсън. Знаех, че е непочтено да обръщам пиесата му във филм, но бях стигнал твърде далече, за да спра. Преди всичко не трябваше да я крада. Но ако не бях го направил, сега нямаше да съм там, където бях, седнал на терасата на скъпа хижа, в едно от най-красивите кътчета на Калифорния. Никога нямаше да срещна Керъл. Рязко поех дъх — и никога нямаше да срещна Ева.
— Какво правиш в тъмното — попита Керъл, излизайки на терасата. — Седиш там от часове, скъпи. Вече минава дванадесет. Стреснах се и дойдох на себе си.
— Бях се замислил — Станах. Чувствах се леко схванат и ми беше малко студено. — Нямах представа, че е минало толкова време. Ти приключи ли?
Керъл обви ръка около врата ми и прошепна, докосвайки ухото ми с устни:
— Не се сърди, мили. В общи линии нахвърлих втората разработка. Сега вече можеш да я довършиш, а тя наистина е хубава. Нали не се сърдиш?
Взрях се в нея и ми призля от завист, че тя можеше с такава лекота да върши неща, които бяха непосилни за мен.
— Но, Керъл, как така ще вършиш едновременно и своята, и моята работа. Абсурдно. Остава да започнеш да ме издържаш.
— Не се сърди — помоли тя. — Всичко, което съм направила, е да пренеса твоите и на Сам идеи върху хартията. Всяка стенографка би могла да го стори. Утре трябва само да изгладиш текста и да го занесеш на Сам. След това Р. Г. ще го одобри и ще можеш да започнеш същинската работа. Дай една целувка и престани да се цупиш.
Аз я целунах.
Тя ме прегърна припряно и каза:
— Хайде да си лягаме. Утре трябва да ставам рано.
— Идвам — казах аз, чувствайки се безжизнен и депресиран.
Глава седемнадесета
През следващите четири дни все по-силно започнах да чувствам, че съм направил голяма грешка с идването в „Трий Пойнт“. По този начин се бях изолирал от всякакви социални контакти и сега, лишен от каквито и да било развлечения, бързо започнах да се отегчавам от изолацията, която сам си бях наложил. Въпреки че таях надежди да напиша роман в тишината на околната среда, когато дойде време да започна, установих, че ми липсва вдъхновение.
Бях успял, със значителни усилия, да редактирам отново направената от Керъл втора разработка на пиесата. Тъй като тя беше свършила по-голяма част от необходимото, моята задача се състоеше главно в преписване на написаното от нея. Въпреки че всъщност не се налагаше да измислям нещо ново или да влагам творчество, самото сядане зад машината изискваше от мен усилия на волята. На няколко пъти, докато работех, се изкушавах да телефонирам за стенограф, който да дойде и да довърши работата. Но най-накрая успях да довърша разработката и сега тя беше в ръцете на Сам Бърнстейн. Чаках със смесени чувства да чуя какво ще каже Голд. Имах намерение, ако той я одобреше, да настоявам някой друг — който ще да е, но не аз — да изготви сценария. Знаех, че съм неспособен, а освен това не смеех да поема риска да напиша допълнителните диалози, които се изискваха от сценария. Не хранех никаква надежда, че ще мога да имитирам брилянтната фраза на Джон Кулсън, и ако се опитах, веднага щеше да стане очевидно за човек с проницателността на Голд, че не аз съм авторът на оригиналната пиеса.
Финансовото ми положение беше започнало да ме тревожи. Капиталът ми се топеше, хонорарите бяха започнали потискащо да намаляват с всяка следваща седмица, а дълговете ми се увеличаваха. Не споделях с Керъл истинското положение, защото знаех, че ще поиска да плаща своя дял. Разбира се, тя печелеше големи пари в студията и независимо че използваше част от тях за джобни пари и за дрехи, основното се инвестираше разумно в недвижими имоти. Каквито и грешки да правех, бях решил никога да не взема нито долар от нея.
Докато тя беше в студията, денят изглеждаше безкраен. Прекарвах много часове, затворен в библиотеката си, и когато повече не можех да понасям това уединение, отивах в гората и се скитах наоколо, завладян от мрачно настроение. Ева и Джон Кулсън никога не бяха далече от мислите ми.
Действително направих опит да напиша готов за снимки сценарий на „Проверка в дъжда“, но едва бях започнал, когато изпитах зловещото чувство, че Джон Кулсън е до мен в стаята и ме гледа как се боря с произведението му, и се смее безгласно на некадърните ми усилия. Абсурдна фантазия, но много натрапчива, тя правеше съсредоточаването ми невъзможно.
