се връщаше отново в ума ми и даже си представях подробно как я убивам, което ми достави значително удоволствие.
Представих си как някоя нощ се промъквам в онази малка къщичка, докато нея я няма. Ще стоя скрит в някоя от празните стаи на горния етаж, докато я чуя да отключва. След това ще изляза от скривалището си да се уверя, че е сама. Знаех, че лесно можех да я видя, като се наведа над перилата, и че тя не можеше да ме види.
Преди да си легне, тя щеше да използва банята. Аз щях да се вмъкна в една от празните стаи и да изчакам, докато отново слезе долу. Щеше да ми достави голямо удоволствие мисълта, че тя се движи из усамотената малка къщичка, вярвайки, че е сама, докато през цялото време аз се крия на горния етаж, изчаквайки удобния момент да я убия.
Може би щеше да се върне пияна, като през онази нощ, когато бях си отишъл. Ако беше пияна, тогава за мене щеше да бъде лесно да я убия. Нямаше да изпитам нито съжаление, нито обич към нея, ако я заварех да хърка, воняща на уиски.
Щях да се промъкна на площадката и да се ослушам. Щях да я чуя как се приготвя да ляга. Вече познавах достатъчно привичките й, за да си представя какво ще направи. Първо щеше да си съблече полата. Това го правеше веднага щом се прибереше, защото полата й беше ушита толкова тясна, че не можеше да седне свободно. След това щеше да отиде до гардероба и да извади една закачалка. Последователно щеше да прибере полата и сакото. Може би щеше да запали цигара, докато се освобождаваше от оскъдното си бельо. Щеше да облече нощницата и да се просне върху леглото.
Слушайки внимателно, щях да съм в състояние да проследя всички тези подробности. Всяка от тях имаше свой собствен специфичен звук, до последното изскърцване на леглото, което поемаше слабото й тяло. Може би щеше да чете, или пък щеше да загаси осветлението и да запуши в тъмнината. Каквото и да направеше, щях да й дам достатъчно време, за да заспи. Какво от това, че може би щях да чакам часове горе в тъмното? Нали все пак щях да сляза. Щях да сляза като призрак, държейки се за парапета и пробвайки всяко стъпало, преди да пренеса цялата си тежест на него. Нямаше да я събуждам, преди да е станало твърде късно, за да може да се спаси.
Щях да се промъкна през вратата и да се взра в тъмнината. Нямаше да мога да я видя, но щях да знам точно къде е главата й и щях да седна внимателно на леглото до нея. Даже и тогава тя нямаше да се събуди. С едната ръка щях да намеря гърлото й, а с другата щях да включа малката нощна лампа.
Тогава щеше да настъпи моментът, който щеше да излекува всички рани, които тя ми беше нанесла. Този кратък момент, когато съзнанието й щеше да се събуди от съня, а очите й щяха да ме познаят. Щяхме да се погледнем и тя щеше да разбере защо съм там и какво смятам да правя. Аз щях да видя безпомощния ужасен поглед и тя за първи път щеше да бъде без желязната си маска и без професионалното си маниерничене.
Това щеше да продължи само две-три секунди. Но щеше да е достатъчно. Щях да я убия бързо, с коляно върху гърдите и ръце на гърлото й. Като я притисна върху леглото с цялата си тежест, тя не би имала никакъв шанс. Не би имала време да се измъкне изпод мен, нито даже да ме одраска.
Никой нямаше да разбере кой го е направил. Би могъл да е всеки от приятелите й мъже.
От тази ужасна фантазия ме извади силният звук на автомобилен клаксон и едва успях да избегна челно сблъскване с един „Кадилак“. Толкова се бях унесъл, че бях позволил на „Крайслера“ да мине в лявото платно на пътя. Чух как шофьорът на другата кола ме псуваше, докато профуча край мен, а аз бързо се върнах в дясната половина и продължих пътя си с повишено внимание.
Когато стигнах в „Трий Пойнт“, все още бях смутен от неудържимото чувство на удоволствие, което бях изпитал, докато си представях как бих могъл да уредя всичките си проблеми с Ева. Тъй като вече беше почти три часа, казах на Ръсел да ми донесе сандвичи и чаша уиски на терасата.
Докато чаках, крачех напред-назад, жестоко нервиран от начина, по който Ева се беше отнесла с мен, и в същото време разтревожен от степента, до която беше засегната моята душевност от безсърдечното й безразличие към мен. Фактът, че аз на практика бях планирал едно убийство до последната подробност и бях изпитал удоволствие от този процес, ме шокира и изплаши. Само допреди три седмици подобна мисъл никога не би влязла в главата ми, но след онзи момент на отчаяние и афект в телефонната кабина ми изглеждаше единственото решение на нашето противоборство.
Трябва да се стегна, помислих, докато крачех нагоре-надолу. Тя не е за мен. Никога няма и да бъде, а аз би трябвало да призная поражението си и да я забравя. Не бих могъл да се надявам, че ще мога да свърша каквато и да било работа, ако позволя да влияе върху съзнанието ми, да заема мислите ми и да ми къса нервите по такъв начин. Тази глупост трябва да свърши.
Ръсел дойде с поднос и го остави на масата.
— Донеси ми машината, Ръсел — обърнах се към него. — Трябва да свърша една работа.
Той разцъфна в усмивка.
— Надявам се, господине, че сте прекарали добър предобед в студията.
— Добре беше — казах без ентусиазъм. — Бъди разбран и ме остави да работя.
Той ми отправи кратък огорчен поглед и забърза към библиотеката за машината ми.
Седнах и започнах да преглеждам бележките на Бърнстейн, но установих, че ми е трудно да се съсредоточа. Не можех да изтрия от съзнанието си унижението пред вратата на Ева, като някакъв амбулантен търговец. Колкото повече мислех за това, толкова по-гневен ставах. Когато Ръсел донесе машината и се оттегли, не можах да се накарам да започна работа. Вместо това приключих сандвичите и започнах здрав запой.
Ще я накарам да си плати за това, казах си мислено аз, наливайки още уиски в чашата си с несигурна ръка. Все някак ще намеря начин да й го върна. Изпих уискито на един дъх и веднага напълних чашата си отново. Направих го няколко пъти, докато не почувствах леко изтръпване на краката. Разбрах, че се напивам. Избутах гарафата настрана и придърпах машината към мен. Да върви по дяволите, казах на глас. Тя не може да ме спре. Никой не може.
Направих опит да напиша първата сцена съгласно бележките на Бърнстейн, и след като се борих с нея повече от час, издърпах листа от машината и го скъсах сърдито на парченца.
Не бях в състояние да произведа никаква градивна мисъл, махнах се от терасата и се залутах из празните стаи на хижата. Ръсел се беше покрил някъде. Вероятно се спотайваше за следобедна дрямка някъде в гората. Хижата беше непоносимо самотна и аз започнах да се чудя дали не съм бил глупак да се установя в такова затънтено място.
Беше без грешка, докато Керъл ми правеше компания, но сега, след като тя прекарваше по-голяма част от деня в студията, започна да ми се струва доста тъпо.
Съзнанието ми продължаваше да се връща към Ева. Направих слабо усилие да мисля за нещо друго, но не успях. Взех един роман и се опитах да чета, но след като минах няколко страници, разбрах, че нямам понятие какво съм прочел, и запокитих книгата през стаята.
Уискито, което бях изпил, вече започна да ме хваща, главата ми натежа и аз станах неразумен. Скочих на крака и отидох до телефона. Ще й кажа какво точно мисля за нея. Ако смята, че може да постъпва така с мене и това да й се размине, ще остане разочарована.
Избрах номера й.
— Да, моля — обади се Марти.
Подвоумих се, след което внимателно затворих слушалката. Нямах намерение да търпя подигравките на Ева чрез Марти. Запалих цигара и отново излязох на терасата с несигурна стъпка.
Помислих си, че не мога да продължавам така. Трябва да се опитам нещо да върша. Отново седнах до масата и започнах да чета бележките на Бърнстейн, но мислите ми продължаваха да се лутат, докато накрая отчаян се отказах.
Керъл се върна точно за вечеря. Тя слезе от оцветения си в кремаво и синьо спортен автомобил и се затича към мен през моравата.
Почувствах, че при вида й голямо бреме се смъкна от душата ми, и я притиснах силно до себе си няколко секунди, преди да я пусна.
— Е, мила моя — усмихнах й се. — Как върви работата?
Тя въздъхна тежко.
— Уморена съм, Клайв. Работихме цял ден, без да спираме. Ела вътре и ми дай нещо за пиене. Искам да
