— Много време ти отне, докато се сетиш да ме питаш това и мога да ти кажа, че отговорът струва поне шестдесет хиляди долара.
Инстинктивно чувствах, че ще попадна на златната жила. Какво бяха някакви си петдесет долара за агенцията? Вгледах се в изтънелия си портфейл, намерих петдесетачка и й я дадох.
— Повтарям въпроса си. Срещала ли си някога Джони?
— Преди два месеца, в деня, преди Стела да умре.
— Хайде, сладурче — подканих я нетърпеливо. — Разкажи ми за това.
— Дай ми една цигара.
Извадих пакета си, дадох й цигара, запалих една и за себе си и зачаках.
— Аз и Стела бяхме в клуба. Нямаше никой друг. Беше мъртво време. Еди беше в офиса си. Приказвахме си. — Би Би направи гримаса. — След това влязоха двама. Срещала съм много обратни, но тези двамата наистина си заслужаваше да се видят. Единият беше негър. Той беше мъжкарят. Другият беше неговото момче — хубаво, русо, цялото в мъниста и гривни, просто да ти изтекат очите. Черният остана на входа. Хубавото момче дойде при нас. Ситни крачки, с разлюлени бедра… Няма какво да ти разправям. — Тя отново направи гримаса. — Мразя педерастите. Пречат на занаята ни. Сега са навсякъде, като ракови тумори. Дойде при Стела и й се ухили. Помислих си, че тя ще го удари, но вместо това се размекна като восък. Не преувеличавам. Беше пребледняла като сняг и едва дишаше. „Здравей, мамо!“ каза тази жертва на аборта с пискливо гласче. „Нямам пари. Дай на заем петдесетачка, моля ти се.“ Тя само седеше и го гледаше и затова аз му изкрещях да върви на майната си. Гласът ми изглежда я извади от унеса й, защото изохка. „Боже мой, Джони! Какво си направил със себе си!“ А той й се ухили насреща. „Хайде, мамо! Виж най-напред какво ти си направила със себе си. Дай ми петдесетачка. Не ми достигат.“ Стела се разплака, а той посегна към чантата й и тъкмо я отваряше, за да си вземе парите, аз лиснах кока колата си в лицето му. А той отскочи назад и се развика: „Изцапа ми дрехите!“ Тогава налетя черният. Помислих си, че ще ме убие, но той само сграбчи Джони за ръката и го измъкна навън. Стела стана и отиде в стаята си, все още разплакана. Тогава я видях за последен път. Оказа се, че е взела тройна доза.
Късчетата от мозайката продължаваха да застават по местата си. Джони Джаксън, синът на Мич Джаксън — пласъор на наркотици и герой от войната, беше хомосексуалист. Това обясняваше защо момичетата от училището в Сърл не са можели да го впечатлят и защо всички, които го познаваха, казваха, че бил приятно момче, но „мекушав“. Имах чувството, че най-накрая съм се добрал до нещо съществено.
— Знаеш ли къде мога да го намеря?
— Може да е навсякъде. Не, не знам. И не ме интересува къде е. Слушай, красавецо, време е да тръгвам. Какво ще кажеш за останалите десет долара?
— Къде ще отидеш?
Тя сви рамене с ледено изражение на лицето.
— Не знам. „Скин клъб“ ми дойде до гуша. — Втренчи се в мен. — Мислиш ли, че момиче с моята външност и моята пеперудка ще умре от глад?
— Все някъде трябва да отидеш.
— Да, без Съмнение. Може би в Ню Йорк. Някъде, където има живот. Какво стана с десетте долара?
— Сладурче, със стотачка няма да стигнеш далеч. Ню Йорк? Та това е ужасно далеч.
— Десетте долара, красавецо.
— Разкажи ми за Едмундо Раес.
Очите й се разшириха.
— Да не си полудял? За това влечуго не казвам абсолютно нищо. Хайде, красавецо, казах ти за Джони, май е време да приключваме, а?
— Еди е в бизнеса с опиатите — казах аз. — Няма нужда да ми го казваш. На челото му е написано.
Тя стана, прекоси стаята и застана до вратата.
— Зарежи десетте долара… Махай се.
Погледнах я и изпитах съжаление. Беше красавица, понесена от течението и се бореше, за да оцелее, както толкова много момичета на нейната възраст.
Какво могат да предложат те? Никой не иска от тях нищо друго, освен красивите им тела и желанието им да легнат по гръб в леглото. И никога не им минава през глупавите глави, че с годините постепенно ще изгубят и това. Мъжете търсят млади жени. В момента, със самочувствието, което й даваше прекрасното тяло, Би Би и за миг не можеше да си помисли за времето, когато някое друго хлапе в битката за оцеляване ще я избута надолу по стълбата на похотта и ще я тласне в ръцете на перверзните типове и алкохолиците, които биха грабнали всичко, стига да е с формата на жена.
— Сладурче, помисли малко. Помисли за бъдещето. Напъхваш се в страхотна мръсотия — казах аз. — Стела е била в нея… Не можеш ли да правиш нещо друго… Не това?
Тя ме изгледа продължително с враждебен поглед.
— Върви да дрънкаш проклетите си приказки някъде другаде — каза тя. — Ако на този свят мога да правя нещо добре, това е да се оправям сама в живота. — Посочи ми вратата. — Разкарай се!
Тръгнах си, давайки си сметка, че никакви приказки няма да й повлияят. Никакви приказки не могат да повлияят на днешните хлапета, освен ако сами не искат да слушат.
Тръгнах по мръсния коридор и чух как вратата й се затръшва.
Подкарах надолу по улицата и завих вдясно по първата пряка. След малко видях как една кола потегля и освобождава тясно място за паркиране. Натиснах спирачките и на косъм изпреварих един друг желаещ да го заеме. Заключих колата и се върнах на улицата на Би Би.
Тълпата по пътя ме блъскаше. Намерих един вход, от който ясно можех да виждам входа на Би Би. Изкачих се по трите стъпала, запалих цигара, подпрях се на вратата и се приготвих да чакам.
Би Би ме заинтригува. Исках да видя накъде ще тръгне.
След десетина минути вратата зад мен се отвори и аз се обърнах. Показа се голям цветнокож самец с оранжева риза и черни копринени панталони. Миришеше на евтин одеколон. Мина покрай мен, направи две крачки напред и спря. Обърна се и ме изгледа заплашително с кръвясалите си очи.
Аз го погледнах като ченге.
— Искаш ли нещо, бели човече? — попита ме с дрезгав глас.
— Ако искам нещо, черни човече — отговорих му, — няма да го искам от теб.
Той стегна внушителните си мускули и копчетата на ризата му се изопнаха.
— Разкарай се, бели човече — изръмжа той. — Да те няма!
Разкопчах копчето на сакото си и леко открих кобура на пистолета.
Той се втренчи в него, после в мен и се усмихна.
— Че защо не каза че си ченге, а, шефе? — каза той и тръгна с бързи крачки през тълпата като булдозер, който рине пръст.
Закопчах сакото си отново, хвърлих фаса си на уличното платно над главите на минувачите и продължих да чакам.
Изминаха още двадесет минути и търпението ми бе възнаградено.
Появи се Би Би, огледа се вляво и вдясно и тръгна надолу по улицата. Мислех си, че ще тръгне с куфар, но багажът й се състоеше само от една чанта, метната през рамо. Оставих я да вземе малко преднина и тръгнах след нея. Всичко друго, но нямаше вид на човек, който се кани да напусне града.
Беше ми трудно да не я изпусна от поглед, докато си пробивах път през тълпата. След малко Би Би изведнъж зави вдясно и за момент престанах да я виждам. Втурнах се покрай една група мексиканци, които спореха, както само мексиканци могат да спорят, и успях да я зърна в другия край на улицата. Тъкмо се качваше в един линкълн. Колата ме изненада. Изглеждаше нова, боята й блестеше — светлосиня с подвижен покрив. Заобиколих една дебела жена, натоварена с пазарски чанти и чух колата да потегля. Все пак бях достатъчно близо, за да видя регистрационния номер, преди да завие зад ъгъла.
Записах го в бележника си и тръгнах към апартамента й. Влязох във входа, преминах през мръсния коридор и бутнах вратата й. Очаквах да бъде заключена, но не беше — отвори се с едно докосване.
Търсих в продължение на пет минути, но не открих нищо. Гардеробът беше празен. Чаршафите на леглото бяха мръсни. Банята, в която се забавляваха три тлъсти хлебарки, изглежда не беше използвана от
