месеци. Стигнах до заключението, че Би Би ме е преметнала. Тази окаяна стая със сигурност не беше жилището й.
Върнах се в агенцията и влязох при Чарлс Едуардс — лешоядът, който зорко следеше разходите на всички детективи. След кратък и остър спор с него аз отново напълних портфейла си и му обещах да му представя подробен отчет за начина, по който съм похарчил парите на агенцията.
Чък Барли го нямаше. Затворих се в кабинета и се обадих на шефа на пътната полиция в града. Вече се бях запознал с него и тъй като агенцията помагаше на полицията, полицията също помагаше на агенцията.
— Лу — казах аз, когато чух гласа му. — Искам да разбера на чие име е регистрирана кола линкълн с номер PC40008.
— Чакай малко.
Докато чаках, започнах да драскам върху един лист хартия и да си мисля за Би Би. Защо ме заведе в онази вмирисана стая? Наистина ли смяташе да напусне „Скин клъб“? Как така караше толкова скъпа кола, а пък ми измъкна сто долара? Може би не беше нейна? Открадната, взета на заем?
— Дърк — обади се Лу след малко. — Колата е регистрирана на името на мисис Филис Стобарт. Адресът е булевард „Бродхърст“ номер четиридесет и осем.
— Благодаря ти, Лу — казах аз и затворих.
Придърпах пишещата машина към себе си и написах подробния отчет за Едуардс. Надявах се да остане доволен.
Вратата се отвори и влезе Чък Барли.
— Пак ли ти! — Той седна зад бюрото си. — Този път имам нещо за теб.
Отвори чекмеджето си и ми подаде лист хартия.
— Няма сведения Мич Джаксън някога да се е женил, но раждането на Джони Джаксън е регистрирано. Майка му е Стела Джаксън. Може и да са били женени, но по-вероятно е да не са. — Чък ми подаде копие от акта за раждане. От него не се разбираше нищо повече от това, което вече ми беше казал. Баща — Митчъл Джаксън, майка — Стела Джаксън. Роден в Маями, „Гроув Лейн“ номер 22.
— Благодаря ти, Чък. Кажи ми, попадал ли си някога на капитан Хари Уедърспун, от отдела за борба с наркотиците в армията?
— Още ли се ровиш в наркотиците?
— Отговори ми.
— Виждал съм го веднъж. Проверяваше момчетата. Отделяше овцете от козите. — Чък направи физиономия. — Не ми хареса особено.
— Защо?
Той сви рамене.
— От завист, предполагам. Стори ми се, че разполага с твърде много пари. Един от типовете, които имат богати родители. Надуваше се. Даден човек или ти харесва, или не. На мен той не ми хареса.
— Чък, можеш ли да свършиш още една дребна работа за мен? Искам да се върна в Сърл. Трябва ми информация за мисис Филис Стобарт. Живее на булевард „Бродхърст“ номер четиридесет и осем.
Той ме погледна изненадано.
— Тя пък какво общо има с Джони Джаксън?
— Не знам. Може би нищо, но искам да я проуча за всеки случай.
— В момента Тери няма никаква работа. Ще го накарам да поразрови. Колко дълбоко?
— Колкото може повече.
— Добре. Естествено, ще искаш резултатите след десет минути.
— Не. Става и довечера. Ще се обадя от Сърл. В девет часа у вас… става ли?
— Не става. Точно по това време смятам да помагам на един много обещаващ екземпляр да се измъкне от роклята си. — Чък надраска някакъв телефонен номер на лист хартия. — Обади се на Тери. Той е още малък, за да ходи по гаджета.
— Ще му се обадя.
Излязох от кабинета и пътъом оставих отчета за разходите си на бюрото на Едуардс. Той говореше по телефона, така че аз му махнах весело и хукнах навън, преди да успее да ме попита каквото и да било.
Качих се на колата и се отправих към Сърл.
Паркирах пред хотел „Скоклива жаба“ и часовникът на църквата удари осем и половина. Шофирането и мислите бяха изострили усещането ми за глад. Изкачих се по стълбите и влязох във фоайето. Очаквах да видя Пеги, но на рецепцията нямаше никой. Прекосих го и влязох в ресторанта. Вътре се хранеха и работеха само петима търговски пътници.
Когато ме видя, старият цветнокож келнер Ейбрахам се усмихна и дръпна назад един стол на моята маса.
— Добър вечер, мистър Уолъс — поздрави ме той, когато седнах. — Тази вечер ви препоръчвам пържола с миди.
— Звучи добре — отговорих аз. — И двоен скоч с лед.
Докато записваше поръчката ми на тефтера си, аз го попитах:
— Къде е мис Пеги?
Той ме погледна тъжно и поклати глава.
— Мис Пеги нещо не е добре. Днес си почива. — И той повлече крака към кухнята.
Облегнах се на стола, запалих цигара и наредих на стомаха си да прояви търпение.
След десет минути Ейбрахам излезе от кухнята с поднос. Остави чинията и уискито пред мен.
— Харесва ли ви, мистър Уолъс?
— Изглежда добро.
Видях как изражението на лицето му се променя и в старите му очи се появява страх. Огледах се. На вратата стоеше Хари Уедърспун. Видя ме, а аз му се усмихнах широко и му махнах. Той се поколеба за миг, после дойде при мен.
— Здравейте, мистър Уедърспун — поздравих го аз. — Ще вечеряте ли с мен?
— Благодаря, но вече вечерях — отговори той и изгледа Ейбрахам, който сведе глава в поклон и се отдалечи.
— Е, поне изпийте едно кафе — продължих аз. — Искам да поговоря с вас.
Той отново се поколеба, след това дръпна стола и седна срещу мен.
Ейбрахам се дотътри обратно.
— Кафе и бренди — поръча Уедърспун намръщено.
Аз хапнах малко от пържолата и отбелязах:
— Добре готвят тук.
— Да — съгласи се той. Гледаше ме замислено и неспокойно.
— Чух, че се каните да купите хотела, когато умре старият Уайът.
— Още нищо не е решено.
Ейбрахам донесе кафето и брендито.
— Сложи го в моята сметка Ейб — казах аз.
Той кимна и се отдалечи.
Уедърспун отпи от брендито, а аз хапнах още малко от пържолата. Наблюдаваше ме. Оставих го да чака и видях как го обзема нетърпение.
— Как върви разследването? — понита той неочаквано.
— Бавно. Разговарях с полковник Джеферсън Хейвърфорд. — Вдигнах рязко глава и го изгледах като ченге. Погледът му трепна, но лицето му остана безизразно.
— Как е полковникът?
— Изпързаляхте ме, мистър Уедърспун, нали? Казахте ми, че никога не сте се виждали с Мич Джаксън.
Той изведнъж се отпусна и се усмихна.
— Е, върнах си го. Сега вече сме квит.
Припомних си, че разговарям с бивш специалист от Отдела за борба с наркотиците. Ако исках да науча
