от него нещо със стойност, трябваше да действам много внимателно.
— Така е — отговорих на усмивката му аз. — Полковник Хейвърфорд ми каза, че сте подготвили заповед за арест на Мич Джаксън. Разполагали сте с доказателства, че пласира наркотици.
Уедърспун сложи захар в кафето си и сви рамене.
— Точно така. Но положението беше много деликатно. Тъкмо щях да го арестувам, когато стана онова. С полковник Хейвърфорд обмислихме какво да правим и решихме, че е по-добре да скрием обвинението. Държахме го заровено повече от шест години, а сега дойдохте вие и го изровихте.
— Задачата ми е да открия сина на Мич Джаксън. Ако успея да го направя, без да дрънкам скелета на самия Мич Джаксън, нямам нищо против.
Той се втренчи в мен и кимна.
— Хлапето може да е навсякъде. Не завиждам на работата ви.
— Адвокатът ви ще пусне обява. Може и да се добере до някаква следа.
— Чух, че сте разговаряли.
— Разговарям с много хора, мистър Уедърспун. Едва ли трябва да ви обяснявам, че подобно разследване отнема много време и то преди всичко за разговори.
Той допи кафето си и вдигна чашата с бренди.
— Усилията ми се струват доста големи, заради някакво си хлапе.
— Затова ми плащат. А и вие също сте заинтересован, нали?
— Вече не съм. Мислех си да купя фермата на Фред Джаксън, но се отказах. — Той ме погледна с неспокоен поглед. — Обадих се на Бенболт. Не искам да се занимавам повече и не искам да харча пари за това.
— Значи вече не ви интересува дали ще намерим Джони Джаксън?
Уедърспун допи брендито си.
— Не — отговори той и стана. — Е, вече трябва да тръгвам.
— Един момент, мистър Уедърспун. Мич Джаксън трябва да е направил доста пари от наркотиците. Кой го снабдяваше?
— Не знам. — Лицето му стана каменно.
— А как стигнахте до него? С какви доказателства разполагахте, че да можете да го арестувате?
— Не мога да разговарям по военни въпроси с един частен детектив — каза той троснато. — Лека нощ.
Той прекоси ресторанта и се изгуби от погледа ми във фоайето на хотела.
Махнах на Ейбрахам да ми донесе кафе. Останах още известно време, докато го изпия, без да преставам да мисля. След това станах, оставих бакшиш за Ейбрахам и отидох до телефонния автомат във фоайето.
На рецепцията дремеше Боб Уайът. Когато влязох той премигна и се събуди.
— Можете да се обадите от стаята си, мистър Уолъс.
Знаех, че ако го послушам, разговорът ми ще мине през централата на хотела, затова само се усмихнах и се затворих в кабината.
Набрах номера, който ми беше написал Чък Барли. Тери О’Брайън вдигна веднага — сякаш беше чакал обаждането ми край телефона.
О’Брайън беше един от младите технически сътрудници, чиито услуги ползваше полковник Парнъл. Той изпълняваше поръчки, провеждаше проучвания, жужеше като пчеличка, изпълнен с енергия и беше толкова амбициозен, че ми се струваше, че може да се пръсне по шевовете.
— Тери, ти ли си? Обажда се Уолъс — казах аз. — Имаш ли нещо за мен?
— Здрасти, Дърк. — Чух шумолене на хартия. — Интересува те Филис Стобарт, нали така?
— Така — отговорих аз, едва сдържайки нетърпението си. — Слушам те.
— През последните два часа се рових в архива на „Хералд“. Фани ми помогна много, но не открих кой знае какво.
Фани Батли, цветнокожото момиче, което отговаряше за архива на вестник „Парадайз Сити Хералд“ винаги ни помагаше. Ако някой от детективите на Парнъл искаше да научи нещо за някой от жителите на града, винаги прибягваше до нея.
— Какво откри?
— Филис Стобарт е жена на Хърбърт Стобарт. Тя е около четиридесетгодишна, а той — четиридесет и пет. Горе-долу. Купил е къща на булевард „Бродхърст“. Тежкарска работа… Струва между четвърт и половин милион. Това е станало преди година. Не се знае откъде са дошли. Той твърди, че е бил търговец в Индокитай. В Сайгон по точно. Успял да продаде всичко, преди да дойдат виетнамците и се върнал у дома с добри пари. Двамата се движат сред по-ниските кръгове на богатите. Видях снимки. Неговото лице е като на убиец. Един от тези, които са тръгнали от нищо и сега пръскат пари наляво и надясно. Тя е от по-висока класа. Поне така ми се струва от снимките. Къщата им, отново съдя по снимките, е страхотна. Имат три коли. Ролс ройс и ягуар за него. Тя кара линкълн. Поддържат прислуга от четирима. Сега Хърбърт Стобарт се е оттеглил от бизнеса. Играе голф и покер, а тя — бридж. — Тери замълча и попита с надежда: — Как ти се струва това?
— Дотук добре — отговорих му аз, — но искам да знам много повече за жената. Искам да знам откъде е дошла. Имат ли деца?
Тери подтисна отчаян стон.
— Добре. Утре. Ще се заема с това. В архива не се споменаваше нищо за деца. Всъщност, там имаше сведения само за светския им живот.
— Тогава — казах аз, — вземи най-острата си лопата и, по дяволите, продължавай да копаеш!
Затворих телефона.
Излязох от кабината и видях празния поглед на Боб Уайът. Тръгнах към него.
— Чух, че Пеги не била добре — казах аз, когато стигнах до рецепцията.
Той ме изгледа тъжно.
— В болницата е.
— Съжалявам. Зле ли е?
— Има проблем — сви отчаяно рамене Боб. — Казват, че ще могат да й помогнат.
Бледото му лице се сгърчи от болка, но той успя да се усмихне вяло.
— Мистър Уедърспун ще купи хотела. — Той отново сви отчаяно рамене. — Не иска да даде много, но аз повече не издържам. Поне Пеги няма да умре от глад.
Видът на този слаб, тъжен човек, разкъсван от болка, ме потисна.
— Мистър Уедърспун смята да подобри хотела — продължи Боб. — Всички ще трябва да си отидат, освен готвачката. Е, времената се менят, какво да се прави.
— Мистър Уедърспун купува доста имоти в Сърл — отбелязах аз. Боб кимна и се протегна, за да вземе ключа ми.
— Ще си лягате ли мистър Уолъс?
Аз взех ключа, усмихнах му се и се качих с асансъора до апартамента си.
Замислих се за събитията през деня, за нещата, които ми беше казал Тери О’Брайън, дадох си сметка, че не съм стигнал до никъде, взех душ и легнах да спя.
Заварих Уоли Уоткинс да подрязва розите покрай пътеката към къщата си.
Когато видя, че колата ми се приближава, той се изправи и дойде до портичката, за да ме посрещне. Беше безупречен с белия си костюм й панамената си шапка — сякаш беше изпаднал от страниците на „Отнесени от вихъра“.
— Чудех се, кога ли ще имам удоволствието да ви видя отново — каза той и се здрависа с мен. — Искате ли малко кафе?
— Благодаря, не. Току-що закусвах. — Беше 10:05. — Как е коляното?
— Ту ме боли, ту не. Когато не ме боли, работя по малко в градината.
Спрях, за да разгледам розите.
— Най-хубавите, които съм виждал — похвалих ги аз.
— Говоря им — засмя се Уоли Уоткинс. — Цветята разбират, когато им говориш. Обичат да им правиш
