комплименти.
Седнахме на сянка в люлеещите се столове. Уоли запали-лулата си, а аз — цигара.
— Е, млади момко, успяхте ли да откриете Джони? — попита той.
— Няма да е толкова лесно — отговорих аз. — Мистър Уоткинс, позволих си да ви обезпокоя, защото искам да поговорим за сина ви.
През лицето му премина сянка.
— А какво общо има той? — Гласът му стана по-рязък.
— Не знам. Аз съм като рибар. Пускам въдицата си в потока и се надявам да уловя нещо. Обаждал ли ви се е?
— Не ми се е обаждал, откакто го мобилизираха в армията. Това беше преди десет години и честно казано не желая да ми се обажда. Създаваше ни само неприятности. Ако не беше той с ужасното си поведение, Кити сега щеше да е жива.
— Разбрах, че с Мич Джаксън са били приятели.
— Двама нехранимайковци. Да, струва ми се, че Сид насърчаваше Мич. Сид беше интелигентен, без никакво съмнение. На раменете си носеше глава, но беше много лош. — Уоли свали лулата от устата си, погледна я и поклати глава. — Нито Кити, нито аз успяхме да разберем къде сгрешихме. Обичахме го с цялата обич, на която бяхме способни, а тя никак не беше малко. Просто си беше лош и това е. Още от четиригодишен започна да краде от магазина ни. Можеше да има всичко, което поиска от него, но му беше по-забавно да краде. По-късно започна да краде и от касата. Хванах го и го напердаших, но това не го спря. После започнаха да ходят до Парадайз Сити с моторетката на Мич. Старият Фред му я беше подарил. И там крадяха. Знам, защото наблюдавах Сид. Пушеше цигари и си купуваше дрехи. Все от някъде трябва да е вземал тези пари. И продължаваше все така. Кити не престана да се тревожи и накрая не можа да го преживее.
— Наистина лошо — казах аз. — Не ви ли е писал, докато беше във Виетнам?
— Написа на Кити една-единствена картичка, за да й съобщи, че е пристигнал… След това нищо.
— Имате ли негова снимка, мистър Уоткинс? — Казах това с много безразличен тон.
— Снимка? Да, разбира се. Сега си спомням, че изпрати на Кити и своя снимка с униформа. Малко преди да тръгнат от тукашния лагер. — Той ме погледна въпросително. — Искате ли да я видите?
— Ако няма да ви затрудни. — Усмихнах му се с широка, искрена усмивка. — Просто ловя риба, разбирате, нали?
Той се замисли малко и стана.
— Елате, ще ви я покажа.
Влязохме в подредената всекидневна. Уоли отиде до едно чекмедже и започна да търси в него, а аз отидох до прозореца и погледнах малката градина в задния двор. Тук имаше безупречно окосена ливада и още розови храсти — това бяха кървавочервените рози, които струват толкова много пари в цветарските магазини.
Огледах стаята. На едно малко бюро имаше портативна пишеща машина.
— Пишете ли на нея, мистър Уоткинс?
— Почеркът ми е ужасен. Поддържам връзки със старите си приятели и щадя зрението им. — Той се изправи и ми подаде един пощенски плик. — Ето я снимката на Сид.
Извадих професионално направена, гланцирана, не много голяма снимка — млад мъж с тропическа военна униформа.
Значи това беше Сид Уоткинс — с тесни рамене, късо подстригана черна коса, близко разположени очи, уста почти без устни, къс, тъп нос и бял белег започващ от дясното око и достигащ до брадичката. Ако си го представиш облечен в джинси и мръсна фланела, се получаваше типичния портрет на жесток уличен главорез.
— Никога не гледам тази снимка — каза Уоли и се отдалечи. — На нея прилича на това, което е. Непрокопсаник.
— А този белег?
— Белега ли? Получи го, когато беше петнадесетгодишен. Изобщо не го попитахме за него. Един ден си дойде окървавен и с Кити го превързахме. Бяхме толкова уплашени и ужасени, че изобщо не ни хрумна да го питаме какво се е случило. — Уоли въздъхна. — Бяхме се научили да-не задаваме въпроси. Беше си чисто губене на време.
Прибрах снимката в плика и го сложих на масата.
— Виждали ли сте Джони Джаксън напоследък? — изстрелях въпроса от упор.
Той се вкамени, след това ме погледна.
— Добре ли чух?
— Попитах дали сте виждали Джони Джаксън след смъртта на стария Фред.
Очите му заиграха неспокойно.
— Защо питате това?
— Някой е сложил на гроба му цветя от градината ви. Някой е написал бележка… „Почивай в мир, дядо. Джони.“ Може да е била написана на вашата машина. Джони ли ви се обади да го направите, или сам дойде тук?
Уоли започна да търси лулата си, запали и очевидно не бързаше да отговори. Аз чаках. След това се насили да се усмихне вяло, без да ме погледне.
— Умна догадка, мистър Уолъс — каза той накрая. — Само че погрешна. Аз сам сложих цветята на гроба. Реших, че Джони би го одобрил, където и да се намира. Идеята беше моя. Старият Фред и аз бяхме близки приятели. Не ми се искаше да го погребат без нито едно цвете, така че откъснах розите и написах бележката. Ако Джони беше тук, сигурно щеше да направи същото. — Отново се насили да се усмихне. — Надявам се, че старият Фред би оценил това, което направих вместо внука му.
Вгледах се в него. Този благ възрастен човек не умееше да лъже. Направи добър опит, само че не успя да ме заблуди.
— Хубава идея — казах аз. — Значи не сте виждали Джони, откакто изчезна?
Той дръпна дим от лулата си, поколеба се и без да ме погледне, отговори:
— Не, не съм.
Вече бях съвсем сигурен, че ме лъже.
— Е, благодаря, мистър Уоткинс. Може би ще се наложи да ви обезпокоя отново.
Оставих го объркан и тъжен, върнах се при колата и подкарах към Сърл.
Когато стигнах до главния път, свих в една отбивка и угасих двигателя. Запалих цигара и се замислих за доклада, който трябваше да представя на полковник Парнъл при завръщането му от Вашингтон. Нямах много време. Оставаха ми само три дни. Бях сигурен, че след като прочете доклада ми, полковникът ще изостави този случай. Най-напред, защото от него нямаше да спечелим никакви пари и след това, защото щеше да се наложи да свалим смокиновия лист, прикрил обстоятелствата около смъртта на Мич Джаксън. Полковник Парнъл не би се съгласил да компрометираме един национален герой и да разкрием, че е пласирал наркотици, а и кой всъщност се интересуваше какво е станало с Джони Джаксън?
Е, аз се интересувах.
Имаше много неясни неща, които трябваше да застанат по местата си, и нямаше как да не призная, че не бях по-близо от откриването на Джони Джаксън, отколкото в началото на разследването си.
Спомних си съвета на баща си —
Наистина не знаех как да продължа и затова се върнах към квадрат А.
Фредерик Джаксън, изкарващ прехраната си с развъждане на жаби, беше поискал от полковник Парнъл да открие внука му Джони. Беше платил сто долара, напомняйки на полковника, че синът му Мич, бащата на Джони, е награден с медал за храброст. Полковникът се бе съгласил и бе натоварил с разследването мен.
Бях открил следното — Фред Джаксън беше убит. За да предпази шерифа алкохолик и за да не допусне намесата на щатската полиция, съдебният лекар, доктор Стийд, беше дал заключение, че става дума за самоубийство. Под леглото на Фред имаше тайник, който намерихме празен, където вероятно е държал
