— Искам да ви задам един-два въпроса — казах аз. Казвам се Дърк Уолъс.
Тя кимна.
— Предполагам, че няма нужда да ви казвам лошата новина, мис Смит. В Сърл всякакви новини се разчу-ват бързо.
Тя кимна отново.
— Познавахте ли Джони Джаксън?
— Не.
— Знаете ли, че се опитвам да го открия?
— Знам.
— Мис Смит, може би ще можете да ми помогнете. Мистър Уедърспун искаше да купи фермата на стария Джаксън. Знаех, че продава замразени жабешки бутчета на ресторантите, но не знаех, че произвежда и консерви.
Тя ме погледна замислено.
— Какво общо има това с Джони Джаксън?
Усмихнах й се окуражително.
— Не знам. В моята професия човек трябва да ходи насам-натам и да събира информация. Понякога, макар и не много често, това помага. Много консерви ли продаваше мистър Уедърспун?
— Не много. Продаваме около петстотин на месец, но той казваше, че това е само началото. Миналия месец продаде петстотин и дванадесет. Предполагам, че е знаел какво прави.
— Ще ми кажете ли как приготвяте консервите?
Тя сви рамене и прибра една черна къдрица под кърпата на главата си.
— Вземаме бутчетата от другата барака. След това ги пържим в олио и ги консервираме. После само трябва да се претоплят и са готови за ядене.
— И това е всичко?
— Не съвсем. Мистър Уедърспун измисли някакъв специален сос, който върви с бутчетата. Слага се в специално пликче вътре в кутията. Съставките са негов патент. Приготвя се бързо. Праха се изсипва в тиган, добавя се малко вода, мляко и бяло вино и се готви три минути.
— Звучи добре — отбелязах аз. — Винаги съм търсел храна, която се приготвя лесно. Можете ли да ми продадете една такава консерва, за да я опитам?
Тя поклати глава.
— Не. Нямам. Мистър Уедърспун беше много стриктен за консервите. Винаги слагаше пликчетата със соса сам и стоеше край мен, когато запечатвах кутиите. Имаше списък на клиенти, които ги получаваха всеки месец по поръчка. Тези кутии заминаваха в специален камион.
— А не мога ли да си купя от някой магазин?
— Не. Получаваха ги само клиенти със специални заявки. Мистър Уедърспун казваше, че нямаме достатъчно голям капацитет, за да снабдяваме търговците на дребно. Скоро сме щели да разширим производството.
Започвах да виждам светлина в края на тунела.
— Благодаря, мис Смит. А какво ще стане сега с фабриката?
Тя сви рамене.
— Не знам. Предполагам, че ще трябва да си намеря друга работа.
— За умно и хубаво момиче като вас това няма да е проблем. Може би мистър Уедърспун е имал някой помощник, който да продължи бизнеса му?
— Имаше един мексиканец, който идваше често, но не знам дали са работили заедно. Може да е бил само клиент.
— Струва ми се, че го познавам. С тънки мустачки, нисък, с широки рамене?
Тя кимна и ме погледна замислено.
— Има ли още нещо? Искам да си вървя у дома.
— Съжалявам че ви задържах, мис Смит. Само още нещо. Къде живееше мистър Уедърспун?
— Над офиса има апартамент.
— Не беше ли женен?
— Не.
— Благодаря, че ми отделихте от времето си, мис Смит. — Усмихнах й се широко, приятелски и излязох. Когато пресичах двора, погледнах към постройката, в която беше офисът. На горния етаж имаше четири прозореца.
Върнах се в хотела. На рецепцията заварих Боб Уайът. Имаше вид на човек, който скоро ще умре.
— Тъжни новини — казах аз и застанах пред него.
Той се насили да се усмихне.
— Човек предполага, Господ разполага.
— Все ще намериш купувач за хотела. Не е свършил света.
— Не се притеснявам за себе си. Непрекъснато мисля за Пеги.
— Как е тя?
— Казват, че ще се оправи. Дават й някакви лекарства. — Той ме погледна тъжно. — Чувства се самотна. Не мога да оставя хотела и да й отида на свиждане.
— Мислиш ли, че би се зарадвала, ако някой я посети? Днес следобед нямам какво да правя. Мога да й занеса цветя и да побъбря с нея.
Лицето му просветна.
— Наистина ли? Би било чудесно, мистър Уолъс. Не мога да помоля никого другиго, а и тя изглежда ви хареса. Тукашните жени не я одобряват.
— Остави на мен. Ще отида веднага. Къде е болницата?
Той ми обясни как да стигна дотам. Беше на около половин миля от Сърл.
Въоръжих се с букет доста увехнали цветя и последния бестселър на Джудит Кранц, и отидох. Заварих Пеги седнала на една тераса, сама, вперила поглед в боровата гора насреща.
Тя се втренчи в мен и лицето й просветна.
— Боже, Дърк, каква изненада!
— Как е момичето? — попитах аз и сложих книгата и цветята на масата до нея.
— Ще се оправя. Вече прескочих най-лошото. Доктор Ванс каза, че утре ще ме изпише.
— Така ли? Бързо си се оправила.
Тя се засмя.
— Аз не съм алкохоличка, макар и да се държах като такава. Страдам от любов.
Седнах до нея.
— Това е добра новина. Как е любовното страдание?
— Преди два часа сестрата ми каза, че е умрял. — Пеги ме погледна в очите. — Дори не можах да се разплача. Трябва да съм била побъркана.
— На твоите години и аз едва не загубих главата си по едно момиче — излъгах аз. — Доста време мина, докато се съвзема, но накрая се съвзех.
— Как е татко?
— Когато се върнеш, ще е по-добре. Сега преживява тежки моменти без теб. Целият хотел лежи на неговия гръб.
— Предполагам. Горкият татко! Толкова е смел! Утре ще се прибера. Ще му кажеш ли?
— Разбира се.
— Значи няма да продадем хотела?
— Все ще се намери друг кандидат.
Тя кимна.
— Искам да се махна от Сърл. Тук хората не ме обичат.
— Говори с Уилис Полак. Той може да намери купувач.
— Да. Но при всички случаи ще изчакам да си отиде, татко. — Тя извърна лице. — Не му остава много време.
— Пеги, може би ще успееш да ми помогнеш. Колкото повече търся Джони Джаксън, толкова по-
