— Разбира се. Полковникът ми каза да се занимавам и аз се занимавам.
— Харчиш много пари. — Гленда винаги съдеше за резултатите по направените разходи. — Докъде стигна?
— Написал съм го в доклада, но той е само за очите на полковника. Напипах нещо голямо, Гленда. Само че те моля да не го четеш.
Тя сви рамене.
— Къде ще ходиш сега?
— Всичко това ще ти стане ясно утре, когато се върне полковникът. Нали се връща утре?
— Така каза. Но не се е обаждал, откакто замина.
— Добре. Само дръж тази кутия и доклада много добре заключени.
Излязох и когато тръгнах по коридора, видях Тери О’Брайън да излиза от асансьора.
— Имам нещо за теб, Дърк — каза той.
Отидохме заедно до кабинета ми.
Тери О’Брайън беше ирландец и напълно приличаше на такъв — едър, малко под среден на ръст, с лице, чийто нос сякаш някой се бе опитал да изравни и почти беше успял, с весела усмивка и проницателни сини очи.
— Какво е то, Тери?
— За мисис Филис Стобарт. Моминското й име е Филис Лауъри, четиридесет и двегодишна. — Аз извадих бележника си и започнах да записвам. — Обадих се на Тайсън. Той ми каза и други неща, които могат да ти се сторят интересни.
Ричи Тайсън имаше малко преуспяващо детективско бюро в Джеймстаун и понякога използвахме услугите му.
Направих гримаса.
— Колко ти взе?
— Накарах го да смъкне до сто долара. — Тери О’Брайън ме погледна въпросително. — Добре ли е?
— Зависи какво ти е казал.
— Каза ми, че преди близо четиридесет години мистър и мисис Лауъри, бездетно семейство, осиновили дете чрез местното дружество за подпомагане на сираци. Мистър Лауъри бил много почтен човек. Имал проспериращо туристическо бюро. Взели момиченцето при себе си, когато било на четири годинки. За родителите му не знаели нищо. Било изоставено пред вратата на дружеството. Но изглежда нещо не било както трябва. Детето пораснало и станало непоносимо — не се стараело в училище, вечно тичало след момчетата, след това започнало да краде от супермаркетите, имало проблеми с полицията и така нататък. Според Тайсън, двамата Лауъри положили всички възможни усилия, за да прекратят това, но без успех. Момичето било регистрирано като малолетен престъпник. Прекарало известно време в изправително заведение, избягало, върнали го обратно и накрая го освободили, когато станало на седемнадесет години. След това останало при осиновителите си по-малко от седмица и изчезнало. Те съобщили в полицията, че дъщеря им е изчезнала и били доволни, че се отървават. Полицаите направили каквото се прави в подобни случаи, но не успели да я открият. И една нощ, преди около десет години, тя се върнала при тях. После казали на Тайсън, който им бил приятел и току-що започвал бизнеса си, че осиновената им дъщеря се е променила до неузнаваемост. Била станала груба, зла и старците се страхували от нея. Поискала им петстотин долара. Останали с впечатлението, че бяга и се крие от някого. Дали й парите и тя заминала веднага. След това не се знае какво е станало с нея. Старите Лауъри са мъртви. За първи път след това се появява на хоризонта преди година, когато се е омъжила за Стобарт.
— Значи не знаем какво е правила близо десет години?
— Така излиза.
— Ето това се казва да изчезнеш от хоризонта! — Замислих се върху чутото. — Тери, искам да отидеш в Сикоум и да провериш всички агенции, които осигуряват стриптизьорки за нощните заведения. Искам да ми намериш снимка и колкото се може повече сведения за Стела Коста, която е работила в „Скин клъб“. Адресът й е бил „Мейси стрийт“ номер 9. Ще казваш, че е наследила малко пари. Обикновено това върши работа. — И нещо важно. Стой настрана от „Скин клъб“. Разбра ли ме?
— Няма проблем. Ще стане.
Останах още малко, докато напиша това, което ми беше казал Тери и го занесох на Гленда.
— Още нещо за полковника — казах аз. — Сложи го при другото.
Тя се облегна назад.
— Току-що научих, че полковник Парнъл ще се забави във Вашингтон. Ще се върне най-рано в понеделник. — Тя взе доклада ми.
Аз й се ухилих.
— Страхотна новина! Значи имам още цели пет дни! След това излязох от кабинета й и отидох бързо при колата.
Подкарах към кантората „Хауърд & Бенболт“. По пътя спрях, за да изям един хамбургер и да изпия една бира. Пристигнах при Бенболт малко след 14:30.
Дебелата възрастна дама ме изгледа с подозрение.
— Идвам при Мистър Бенболт — казах аз.
— Имате ли уговорена среща? Вие бяхте мистър Уолъс, ако не се лъжа?
— За името да. За срещата не. Но ще ме приеме.
— Мистър Бенболт току-що се върна от обяд.
— И аз обядвах току-що — усмихнах й се аз в отговор. — Ставаме двама. Ще му кажете ли, че съм тук?
Тя ме стрелна с гневен поглед и натисна копчето на интеркома.
— Мистър Бенболт, тук е мистър Уолъс от агенция „Парнъл“.
— Нека влезе — избумтя отривистия глас на адвоката.
Секретарката ме погледна.
— Знаете пътя, струва ми се.
— Разбира се. Третата врата вдясно, нататък по коридора.
Тя не благоволи да каже нищо повече и се загледа в някакъв документ. Стана ми мъчно за нея. Беше стара, дебела и сигурно никой не я обичаше. Малката власт, с която разполагаше — да брани шефа си, постепенно се изплъзваше между пръстите й. Скоро щеше да остане в някой едностаен апартамент без асансьор и единствената й компания щеше да е котката.
Заварих Едуард Бенболт седнал зад бюрото си. Изглеждаше зачервен и преял. Усмихна ми се с професионалната си усмивка, стана, за да стисне ръката ми и ми посочи един стол.
— Е, мистър Уолъс — каза той, след като се настанихме. — Имате ли някакви новини?
— Новини за какво? — попитах аз.
— Последния път, когато се срещнахме, не бяхте ли в процес на издирване на внука на Фредерик Джаксън? — Долових, че аперитивът леко е замъглил мозъка му. — Така беше, нали?
— Мистър Бенболт, последния път, когато се срещнахме, вие също бяхте в процес на издирване на Джони Джаксън. Получихте ли отговор на обявите си?
Туй бутна към мен една кутия пури.
— А, не. По нареждане на мистър Уедърспун, прекратихме издирването. Но все пак съм любопитен, открихте ли момчето? — Той отвори капака на кутията. — Една пура?
— Все още не съм го открил, но продължавам да търся. — Поклатих отрицателно глава към предложената ми кутия. — Не, благодаря.
Той си избра пура, помириса я, отряза края й и я запали.
— Трудна задача.
Оставих му малко време, за да може да ми се изфука със скъпата пура и да напълни стаята с гъст, ароматен дим. След това попитах:
— Чухте ли за мистър Уедърспун?
Лицето му стана такова, че всеки погребален агент би му завидял.
— Да, колко жалко наистина. Чух тази сутрин. Ужасно! Мъж в разцвета на силите си!
— Никой не е вечен — отбелязах аз и извадих пакета си с цигари. — Едни умират, други се раждат.
