С облекчение познах униформата и човека. Беше Джей Уилбър от дежурния отдел за охрана, с който работехме доста често. Тяхна беше неблагодарната задача да патрулират по улиците, на които живееха богатите.
— Боже, Джей! — възкликнах аз. — За малко да ме накараш да снеса яйце!
Той се вгледа в мен, прибра пистолета и се ухили.
— Ти ли си? Какво става?
— Тъкмо щях да се изпикая пред къщата на Стобарт. Хубава е, а?
— Може да се каже. А защо се навърташ насам?
— Интересува ме мисис Стобарт. Искам да поговоря с нея.
— А защо?
Изгледах го продължително и с нетрепващ поглед.
— Наистина ли искаш да знаеш?
Тъй като всяка Коледа получаваше от полковника печена пуйка, а в Деня на благодарността — бутилка уиски, той се ухили още повече и каза:
— Всъщност не.
— Познаваш ли въпросната дама?
— Често я виждам. Много е надута и предпочитам да стоя настрана.
— Искам да говоря с нея, но без съпруга й да разбере. Дай идея как да стане.
— Всяка вечер като по часовник двамата излизат оттук заедно… Би трябвало да тръгнат след около половин час. Тя отива в Кънтри клуба, а мистър Стобарт отива да играе покер на друго място. По-голямата част от вечерта той печели или губи пари. След това отива да я вземе някъде около един и се прибират.
— Като че ли не се разбират много, а?
— Изглежда не си го виждал. Никой не може да се разбере с човек като Хърби Стобарт. По-голям кучи син от него едва ли може да има под слънцето.
— Още кой живее тук, Джей?
— Персоналът им е доста многоброен. Има един негър, който вози Хърби Стобарт… Нещо като боди- гард… Често идва и едно момиче, което взема колата на мисис Стобарт…
— Кое е това момиче?
— Не знам. Изглежда добро парче — черна коса, хубави цици. Предполагам, че са приятелки с мисис Стобарт.
— О’кей, Джей, благодаря ти.
Тъй като го познавах, аз извадих двадесет долара от портфейла, те смениха собственика си, стиснахме си ръцете и си отидох.
Всички детективи от агенция „Парнъл“ са членове на Кънтри клуба, на Яхт клуба и на всички други лъскави нощни клубове в града. Всички имаха право да ползват кредитната карта на полковник Парнъл, която им осигуряваше безплатна вечеря, напитки и какво ли още не в тези заведения. Сигурно му е струвало цяло състояние, но пък това не бяха напразно хвърлени пари. Освен това съществуваше и Чарлс Едуардс, който проверяваше всеки по-голям разход и човек наистина трябваше да има непоклатимо обяснение в края на месеца, когато се теглеше чертата.
Когато видях светлокафявия ролс ройс да се задава по алеята към Кънтри клуба, аз вече седях на голямата тераса и пиех уиски със сода. От него слезе една жена, махна с ръка за довиждане и се изкачи по стълбите. Надявах се да успея да видя Хърбърт Стобарт, но ролс ройсът изчезна още преди да се изправя на крака.
Жената беше с много елегантна рокля в черно и бяло, с дълбоко деколте. Около шията и китките й блестяха диаманти. Русата й коса беше прибрана на тила.
Движеше се отпуснато и бавно, сякаш нямаше никакви грижи на този свят. Огледа се и махна с ръка на един дебел мъж и една още по-дебела жена, които ближеха някакви коктейли. Те й махнаха уморено в отговор. След това влезе във фоайето. Аз допих уискито си набързо и я последвах вътре.
Видях, че говори нещо на Джонсън, портиера на заведението — възрастен негър със снежнобяла коса, който я слушаше почтително. След малко му кимна едва забележимо и се насочи към задната тераса, където се сервираше вечеря. Тя се огледа, сякаш се надяваше да види някой познат, но голямата тълпа беше прекалено заета с ядене и разговори, за да й обърне внимание. Тя сви рамене и слезе на долната тераса, където намери свободна маса и седна. След това махна нетърпеливо с ръка на един келнер, каза му нещо, после отвори чантата си, извади масивна златна табакера, взе цигара и запуши. Движенията й бяха бавни, сякаш се готвеше да прекара дълга и тягостна вечер. След като запали цигарата, тя се облегна назад и впери поглед в блестящото море, шумолящите палми и фаровете на преминаващите коли. Изглеждаше отегчена.
Приближих се. Разгледах я по-внимателно. Личеше си, че някога е била невероятно красива. Тялото й беше пропорционално, но лицето й беше малко подпухнало от многото коктейли преди обяд и уискита след вечеря. Вече изобщо не се съмнявах, че жената пред очите ми е Стела Коста — бивша стриптизъорка и проститутка.
Завъртях се наоколо, докато келнерът й сервира сухото мартини, видях, че никой не проявява интерес към нея и реших да изпробвам късмета си.
— Мисис Стобарт? — казах аз, когато стигнах до масата й.
Тя вдигна поглед към мен рязко и се усмихна. Усмивката веднага промени студеното й лице.
— Аз съм мисис Стобарт. А кой сте вие? — Имаше плътен, малко пресипнал глас, от който лъхаше секс.
— Дърк Уолъс — отговорих аз. — Хубавите жени не бива никога да остават сами. Ще разваля ли вечерта ви, ако остана при вас? Или да се изпарявам?
Тя ме погледна още веднъж и усмивката й се разшири.
— Не правете това. Тази вечер изглежда всички си имат компания… Идвам тук редовно, но не помня да сме се виждали. Аз дръпнах стола и седнах, като дадох знак на келнера.
— Аз идвам рядко. Имам много работа.
Келнерът дойде и му поръчах скоч с лед.
— Имате работа? Дори вечер? — Гледаше ме с любопитство.
— Да, за жалост. — Пуснах в действие широката си, приятелска усмивка. — Доста хора са се събрали тази вечер.
Тя сви рамене.
— Винаги е така. — Погледна ме замислено. — А каква е работата ви, мистър Уолъс?
— Разследвам.
Усмивката й изчезна.
— Колко интересно! Разследвате? А какво разследвате?
— О, най-различни неща. Най-често деликатни. Келнерът донесе питието ми и аз се подписах на сметката.
По бавно променящото се изражение на лицето й разбрах, че вече съжалява, задето ме е поканила. Огледа се наоколо с надеждата да види някой познат, който да й даде повод да стане и да си отиде, но явно тази вечер нямаше никакъв късмет.
— Работя в детективска агенция „Парнъл“ — продължих аз, без да я изпускам от поглед.
Беше добра актриса, но не чак дотам. Сепна се, макар че когато взе чашата си, отпи и я върна на масата, ръката й не трепереше.
— Искате да кажете, че сте едно от онези гнусни насекоми, които, непрекъснато пъхат носовете си в личния живот на хората? Кука? — Гласът й стана рязък. Сега приличаше на това, което беше в действителност — проститутка, на която й е провървяло.
— Това определение е добро, както и всяко друго. — Усмихнах й се смирено.
— Да не искаш да кажеш, че ръководството на този клуб е допуснало човек като теб да стане негов член?
— Така изглежда. Знаете ли, мисис Стобарт, наистина е изненадващо какви хора допуска тук ръководството на клуба. След като виждам дори бивши проститутки… — Пак се усмихнах смирено.
