Ейбрахам разтри челото си, затвори очи, после пак ги отвори и кимна.
— Ще ви донеса, мистър Уолъс. Ако сте гладен, мога да ви приготвя нещо.
— Не, благодаря ти. Само ми донеси отварачката.
Той се изправи вдървено на краката си, олюля се и се затътри към ресторанта. Зачаках. Върна се след повече от пет минути.
— Готвачката няма да ме похвали за това нещо, мистър Уолъс — каза той и ми подаде ръждясала отварачка. — Моля ви да ми я донесете на закуска.
— Разбира се — уверих го аз. Бях приготвил двадесет долара. — Благодаря ти, Ейбрахам. Няма ли да си легнеш в леглото?
— Мистър Уайът иска да е отворено цяла нощ. Не се знае дали няма да пристигне някой, който има нужда от легло. Нали за това са хотелите.
Пуснах банкнотата пред него и той се вдърви от изумление.
— Защо, мистър Уолъс… Не е необходимо…
— Лека нощ — казах аз и се качих с асансьора в стаята си.
Запалих лампата, заключих вратата и сложих кутията на масата. Беше от здрав картон, около петнадесет сантиметра широка и десет — дълбока. На етикета отгоре пишеше:
Произведено от „Морган & Уедърспун“ Сърл, Флорида.
Мисис Лусила Бенбъри
Уест Драйв 1445
Лос Анджелис.
С джобното си ножче скъсах внимателно лентата, която държеше капака затворен и го вдигнах. Кутията беше разделена с преграда и в двете отделения блестяха консервени кутии. Взех едната и на стилния етикет прочетох:
Първокласно ястие. Следвайте приложената инструкция, за да приготвите бързо вечеря за двама.
Инструкцията беше същата като тази, която ми бе описала Клой Смит.
Отворих кутията с отварачката за консерви и огледах златистите жабешки бутчета. Наистина изглеждаха апетитно. С джобното си ножче разрових съдържанието и открих малко найлоново пликче, не по-голямо от два на два сантиметра. В него имаше бял прах. Извадих го, отидох в банята и го измих от мазнината.
Досещах се какво има вътре, но трябваше да съм абсолютно сигурен. Прибрах пликчето в портфейла си, взех кутията от масата и доста неохотно изпразних съдържанието й в тоалетната чиния. Скъсах етикета, хвърлих го върху плуващите жабешки бутчета и пуснах водата.
Отидох до прозореца, отворих го, уверих се, че на улицата няма никой и запратих кутията колкото се може по-далече.
Затворих картонената кутия, в която сега имаше само една консерва, и я прибрах в гардероба.
Помислих си, че макар и да не съм успял да открия Джони Джаксън, денят ми не е минал напразно.
Взех душ и си легнах.
Глава 7
Хари Медоуз — висок и строен, прехвърлил седемдесетте човек, някога беше ръководил лабораторията на полицията в Парадайз Сити. Когато му дошло времето да се пенсионира, полковник Парнъл му предложил да поеме малката, но добре оборудвана лаборатория на агенцията. Медоуз приел с радост. Считаха го за най-добрия патоанатом във Флорида и въпреки възрастта му, наследникът му от предишната служба нерядко се консултираше с него.
Заварих Медоуз да гледа нещо под микроскоп, седнал на висок въртящ се стол.
От Сърл пристигнах колкото може по-бързо и носех със себе си кутията с консервирани жабешки бутчета.
— Здрасти, Хари! — поздравих аз, след като нахълтах в лабораторията. — Нося нещо за теб.
Той ми махна раздразнено с ръка да изчезвам, без да отдели поглед от окуляра на микроскопа.
— Хари! Това е важно и спешно!
Той въздъхна, завъртя се със стола към мен и ми се усмихна.
— Вие, младите, непрекъснато бързате. Какво има?
Извадих пликчето от портфейла си и го сложих на масата пред него.
— Анализирай го, Хари. Би трябвало да е бърз за приготвяне сос, който върви с консервирани жабешки бутчета.
— Така ли? Добра идея, ако сосът е хубав. Жабешките бутчета никак не са ми безразлични. А къде го намери?
— Може и да не е сос, Хари. — Отидох до вратата. — Много е спешно. Ще чакам в кабинета си. Нали ще ми се обадиш?
Хари Медоуз кимна и взе пликчето.
Чък Барли го нямаше в кабинета. През целия път от Сърл бях систематизирал известните ми факти и бях мислил за доклада, който трябваше да подготвя за полковника. Седнах и започнах да пиша на машината. Бях преполовил доклада си, когато Хари се обади.
— Ела при мен, Дърк — каза той рязко.
Изоставих писането и тръгнах по дългия коридор към лабораторията.
— Каква е тази история — попита Хари със строго изражение на лицето, когато влязох при него. — Откъде взе това пликче?
Затворих вратата и се приближих до него.
— Какво има вътре?
— Петдесет процента чист хероин, петдесет процента глюкоза.
— Както си и мислех. Каква е пазарната му цена?
— Това пликче струва около триста долара.
Започнах да смятам на ум. Едно пликче в консервена кутия, две консервени кутии в една картонена кутия, някъде около петстотин картонени кутии. Товарът на камиона струваше около триста хиляди долара. При доставка веднъж месечно — в това не можех да съм сигурен, но ако беше така, оборотът на Уедърспун трябва да е бил три милиона и шестстотин хиляди годишно.
— Сигурен ли си за цената, Хари?
Той кимна.
— Това е чист хероин. Цифрите получавам от отдела за борба с наркотиците всеки месец. Това количество струва триста долара.
— Благодаря ти, Хари. Пиша доклад за полковника. Не мога да ти кажа повече от това. Задръж пликчето и го пази. Това е веществено доказателство — казах аз и излязох, забързан към кабинета си.
Завърших доклада след още половин час, след това го мушнах в един плик и заедно с картонената кутия с консервирани жабешки бутчета го занесох при Гленда Кери.
Гленда беше секретарка на полковника. Висока, чернокоса и красива тридесетгодишна жена с безупречна прическа и строго облекло, Гленда беше олицетворение на професионализма и педантичността.
Когато влязох в кабинета й, тя преглеждаше някаква папка.
— Здрасти, Гленда! — поздравих аз и сложих кутията върху бюрото й. — Би ли прибрала това в сейфа? Струва много пари. Добави и този плик.
— Какво е това? Още ли се занимаваш с Джаксън?
