Самата перука не ме озадачаваше. Спомних си, че Ейб Леви беше видял тук някакво момиче с дълга руса коса. Казаха ми, че Джони бил хомосексуалист. Знаех, че някои обратни изпитват желание да се обличат като жени. Джони би могъл да купи тази перука в Сърл и да я слага на главата си, когато старият Фред не е бил наблизо. Може би Леви го е видял с нея.
Това обясняваше тайнственото момиче. Уоли Уоткинс беше прав, когато каза, че момичето, което е видял Леви, може да бъде само Джони. Освен това перуката потвърждаваше думите на Би Би Мансъл, че той е обратен.
Когато тръгнах по тесния път надолу към колата си, изведнъж ми хрумна нещо. Може би Уедърспун не беше намерил само перуката. Може би някой е видял какво е намерил и затова го е убил. Може би това бе същият човек, който беше убил и стария Фред Джаксън.
Качих се на колата и запалих двигателя. Знаех, че трябва да подкарам направо към Маями и да уведомя за всичко това щатската полиция. Но ако направех това, разследването ми щеше да приключи. Полицаите щяха да поемат всичко в свои ръце. Поколебах се и реших да продължа, докато не си дойде полковник Парнъл. Щях да му дам подробностите и да го оставя той де вземе решението.
Върнах се в Сърл и влязох в снек бара. Беше препълнен. Когато си запробивах път към тезгяха, всички погледи се устремиха към мен и разговорите замряха. Десетината души, които дъвчеха, изведнъж престанаха и Ме погледнаха с надежда.
Поръчах си пилешки сандвичи за вкъщи. Човекът зад бара започна да ги слага в една торбичка.
— Колко жалко за мистър Уедърспун — каза той.
Всички наостриха уши, за да чуят.
— Един ден всички ще умрем — отговорих аз. Не бях изненадан, че новината вече е стигнала до Сърл. Платих за сандвичите.
— Извинете, мистър Уолъс — заговори ме с пълна уста един дребен човек. — Чух, че сте намерили мистър Уедърспун.
— Ако не е бил той, значи някой му е обул панталоните — отговорих аз и излязох.
Отидох до фабриката „Морган & Уедърспун“, оставих колата пред високата порта и през двора стигнах до бараката за обработка на жаби. Вътре заварих Ейб Леви, който пак ядеше боб от консервена кутия. Вонята накара стомаха ми да се обърне. Петте цветнокожи момичета край изпоплесканата маса усилено режеха жаби. Всички те насочиха към мен черните си очи. Ейб ми махна.
Седнах до него.
— Харесва ли ти този боб? Ако искаш вземи от моите сандвичи — предложих му аз и отворих торбичката.
— Хляб? Не, не е за мен — отговори той. — Обичам боб. От двадесет години ям само боб на обяд и я ме виж.
Погледнах го, реших, че бобът не му е помогнал кой знае колко и започнах да ям пилешки сандвич.
— Значи шефът е отишъл до жабарника на стария Фред и се е удавил, а? — попита Ейб и продължи да рови с лъжицата си в консервената кутия.
— Да. Сега какво ще стане с фабриката?
— Това изобщо не ме интересува. И без това смятах да се пенсионирам. Достатъчно бъчви с жаби съм вдигнал през живота си. Имам си хубава жена, хубав малък дом, заделил съм и нещо настрана… Защо ми е да се тревожа за фабриката?
— Уедърспун женен ли беше?
В близко разположените му очи проблесна хитро пламъче.
— Май искате да получите информация, мистър Уолъс.
Потвърдих.
— Е, двадесетачка може да купи колкото за едното ухо.
Нямах време, така че бръкнах в портфейла си и извадих пет долара.
— Да видим какво разбираш под „колкото за едното ухо“.
— Та какъв беше въпросът? Дали шефът е бил женен, така ли?
— Хайде Ейб, не се прави на интересен. Ще получиш двадесетачката си, ако ми кажеш нещо, което си струва. Женен ли беше Уедърспун?
— Не, но не беше и монах. Забавляваха се с Пеги Уайът. Тя си мислеше, че ще се ожени за нея, но той не е от тези, които се женят. Тя затова започна да пие.
— Кой ще наследи фабриката?
— Предполагам, че никой. Уедърспун беше самотник. — Ейб хапна още малко боб. — Тази фабрика струва доста пари. Когато шефът пое всичко от стария Морган, започна да произвежда консервирани бутчета. Това, заедно с поръчките на ресторантите, му носеше доста пари.
— Консервирани бутчета? Не знаех, че консервирате бутчета — казах аз и наострих уши. — Мислех, че само ги замразявате.
— Мистър Уолъс, жените в наше време са дяволски мързеливи. Хранят мъжете си с консерви. Не че имам нещо против консервите. Аз самият се храня с консервиран боб.
— Значи произвеждате жабешки консерви…
— Моята работа беше да докарвам жабате. Ей там ги консервират. Една оправна млада негърка се занимава с това още откакто шефът пое фабриката. Има и две помощнички. — Той ме изгледа и попита: — Искате ли още, мистър Уолъс?
— Ако искаш да получиш и другите петнадесет долара, ще трябва да ми кажеш още — потвърдих аз.
— Той довърши боба, вгледа се в празната кутия, оригна се и каза:
— Шефът беше истински кучи син. И сълза няма да пророня за него. Само парите го интересуваха. Имаше някаква шашма. — Той ме погледна и продължи: — Иначе защо му беше всеки четвъртък да ходи някъде с тази хонда и да се връща с кожена чанта на багажника? Често го виждах да тръгва и когато разтоварвах, да се връща. А и един мексиканец идваше от време на време. Двамата се спотайваха в кабинета на шефа. Имаше някаква шашма.
— Какъв беше този мексиканец?
Ейб сви рамене.
— Намръщен тип с малки мустачки. Идваше всеки месец. Идваше и един с ягуар. Него го видях само веднъж. Камионът нещо се беше повредил и останах, за да го поправя. Само го зърнах, но ми стана чудно кой ли е. Крещеше нещо на шефа.
Дадох му още десет долара.
— Какво му крещеше?
— Не помня точно, мистър Уолъс. Нещо за пари. Крещеше за плащане. След това утихна. Не ми беше интересно. Исках да свърша с камиона колкото се може по-бързо.
— Как се казва негърката, която се занимава с консервите? — попитах аз.
— Клой Смит. Смятате ли да говорите с нея, мистър Уолъс?
— А защо не?
— Не й предлагайте пари. За негърка е много горда.
— Добре, Ейб. — Аз се разделих с още пет долара. — Ако нещо ми дойде наум ще ти се обадя пак.
Оставих го и отидох в другата барака в далечния край на двора.
Бутнах вратата и влязох в дълго тясно помещение. Край прозореца имаше маса, върху която бяха наредени празни консервени кутии. В другия край имаше електрическа готварска печка, два големи казана и фритюрник.
В ъгъла видях машина за затваряне и купчина капаци.
От съседната стая дойде висока негърка и ме огледа. Беше наистина красива — с черна като абанос кожа, стройна, с гърди като ананаси. Беше с блуза на червени и бели цветя и памучни панталони. На главата си носеше кърпа в същите цветове. Прецених, че е някъде към тридесетте.
— Мис Смит? — попитах аз и й се усмихнах приветливо.
Тя излезе от сянката и застана в слънчевата светлина, влизаща през прозорците.
— Затворено е — отговори негърката с гърлен, мелодичен глас.
