Замълчах и тръгнах към бара.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
I
Оказа се, че докато аз се бях скапвал от трамбоване цяла сутрин, Хелън не беше стояла със скръстени ръце, както се опитваше да го изкара. Веднага щом открила къде Сюзън Джелърт и Дени имат представление, тя се бе информирала от портиера за най-добрия път към Уилингтън, купила карта на района, събрала багажа, уредила сметката в хотела, телефонирала на единствения хотел в Уилингтън и запазила стая за тази нощ.
Уилингтън, както изглеждаше, беше затънтено градче на около 120 мили от Лос Анжелос и Хелън смяташе, че ако напуснем хотела веднага след обяда, ще стигнем навреме за вечерното представление в Палъс тиътър.
Докато ядях и пиех, бях твърде зает, за да й разкажа какво съм открил, но щом се качихме в Буика и поехме по Фигеро стрийт, описах подробно срещата си с Моси Филипс.
— Близначки! — възкликна тя, като свърших. — Това ще развихри въображението ми! Тук може да е ключът на загадката, Стив. Не съм сигурна, но може и да става дума за подмяна на ролите.
— За бога! — казах аз. — Не усложнявай излишно нещата. Още не сме видели Сюзън, а пък Корин е в Южна Америка.
— Не знаем това със сигурност. Но би било забавно, ако можехме да прескочим и дотам, нали? Винаги съм искала да видя Южна Америка. Разправят, че мъжете там са чудесни.
— По-добре се съсредоточи върху карането и остави мъжа си да поспи! — отвърнах аз. — Докато ти си седяла цяла сутрин, аз не съм. А освен това, май прекалих с яденето.
— Добре, скъпи, тогава си подремни — каза тя съчувствено. — Току-що ми хрумна една идея. Ако реша, че е добра, ще те събудя, за да ти я кажа.
— Запази я за Уилингтън — отговорих аз и затворих очи.
Стигнахме Уилингтън малко след 7 ч. вечерта. Градът не беше кой знае какъв, но все пак изглеждаше малко по-добър, отколкото бях очаквал. Намерихме единствения хотел в една пресечка на главната улица.
След като се измихме и похапнахме набързо, ние се запътихме към театъра Както ни каза човекът от рецепцията, той се намираше на стотина — ярда по главната улица.
— Представяш ли си да живееш в такава дупка — казах аз, докато вървяхме по прашния тротоар. — Как ти се струва?
— Не е за мен — отвърна Хелън, като поклати глава. — Какви са плановете ти, Стив? Детектив ли ще бъдеш, когато отидеш зад кулисите или запленен поклонник?
— Детектив. Чул съм за другите полици и се безпокоя за безопасността на мис Джелърт. Такава е версията. Ще посоча опасностите, с които е свързана една полица за един милион; ще й обърна внимание, че някой заинтересован може да се изкуши да я очисти. Ще ми е интересно да видя реакцията й. Ако я предупредя директно, че сме наясно с подготвения план, тя може да загуби самообладание и да се откаже от замисленото. Бих искал също да разбера кой ще получи парите, ако нещо й се случи все пак.
— Искаш ли да дойда с теб или смяташ, че ще преча?
Ухилих се.
— Ти никога не пречиш, скъпа. Идваш с мен.
Палъс тиътър явно беше твърдо решен да докаже на зрителите, че не са си хвърлили парите на вятъра. Освен Скокливия Касиди, се появи и една певица, която ме накара да настръхна, един комик, който принуди Хелън да се изчерви, и накрая светлините изгаснаха, за да излезе Брад Дени, описан в програмата като „Момчето с щастливите крака“.
От разговорите, които се водеха шепнешком около нас, прецених, че дубликата беше дошла, за да види Сюзън. Забелязах, че мъжете превъзхождаха по брой жените приблизително шест пъти. Залата забръмча нетърпеливо, когато името на Дени проблесна върху светещото табло.
— Да беше излязла вече — промърморих на Хелън. — Тази потилия ме убива.
Нейният отговор бе удавен от трясъка на петчленния оркестър, който изведнъж се оживи. Светлините заляха сцената и един младеж в смокинг се появи с типична потропваща стъпка.
И двамата го наблюдавахме с интерес.
Беше хубав младеж: типично момче от колеж: рус, широкоплещест, с ослепителна усмивка и будни, бляскави очи. Въпреки че не беше Астер, той успя все пак да изпълни танца си с достатъчна жизненост, за да спечели одобрението на потящата се аудитория. Повторното му появяване обаче бе посрещнато с по- малко ентусиазъм. Публиката беше дошла заради Сюзън и вече ставаше неспокойна.
— На вид изглежда съвсем порядъчен — казах аз, когато Дени дойде до светлините на рампата, за да направи последния си поклон.
— Мисля, че е сладур — отвърна Хелън.
Когато последните аплодисменти отшумяха, Дени вдигна ръце.
— А сега, дами и господа — каза той, — имам огромното удоволствие да ви представя тази блестяща, смела и красива млада танцьорка, която два пъти всяка вечер рискува живота си, за да можете да видите най-сензационния танц на века. Дами и господа: Сюзън Джелърт в Целувката на смъртта!
Той отстъпи назад и се разнесоха два оглушителни трясъка на чинели, последвани от непрекъснато биене на барабаните. Публиката започна да тропа с крака и да ръкопляска, а светлината бавно намаляваше, докато сцената потъна в мрак.
Седейки в горещата, задушна атмосфера, усетих внезапно електрическо напрежение, което се предаде в ужасния малък театър: напрежението, което се появява при премиера на Бродуей. Забелязах също абсолютната неподвижност на публиката и тишината, която настъпи.
Изведнъж светлините блеснаха. В средата на сцената стоеше блондинка с тясна препаска около бедрата и змия: това е най-доброто описание, което мога да дам на пълната й голота.
Змията беше кобра, дълга 6 фута. Тя бе обвита около шията и раменете на момичето. С едната си ръка то я държеше зад съскащата глава, а с другата за опашката.
Цели 20 секунди тя стоя там, докато барабаните биеха и публиката викаше и ръкопляскаше. Имаше красива дребна фигура. Гледах я как стои неподвижна с люспестата змия, увила се около тялото й, и усетих как, заедно с всички други мъже, внезапно застинах на ръба на стола си.
— Ако имах представа, че така ще се захласнеш — каза Хелън малко кисело, — щях да ти донеса един бинокъл.
— Аз сам бих си донесъл, ако знаех, че ще бъде толкова добра — отвърнах. — Тихо, ако обичаш — давам заето.
Сюзън започна да се движи по сцената — явна грешка. В момента, в който се раздвижи, разбрах, че тя имаше почти толкова танцьорски талант, колкото и аз самият — при това меко казано. Нямаше чувство за ритъм; беше дървена; липсваше й професионализъм. Но очите на нито един мъж не се отлепиха от нея. Ако нямаше талант, имаше поне тяло, за което мечтае всеки скулптор. Музиката премина в ритмичен валс и тя се задвижи по-бързо, поклащайки се наляво-надясно, като все още държеше главата на змията на една ръка разстояние. После изведнъж тя освободи опашката и гадината сърдито изплющя във въздуха, след което се уви около ръката й и се впи в плътта. Това предизвика неволно възклицание на ужас сред част от жените.
Красивата гола фигура продължи да се поклаща, върти и извива, и чак когато забави движенията си, видях, че зад ужасяващата глава на змията, шията започна да се издува във вид на качулка — сигурен знак, че е готова да нападне при първа възможност.
Казах си, че змията е безобидна, че торбичката с отровата й е премахната, но дори с тези уверения стоях зяпнал и вкопчен в облегалките на стола си, когато танцьорката се закова отново пред светлините на рампата, а противното люспесто тяло на змията се увиваше и развиваше около ръцете и шията й.
Барабаните започнаха да бият и тя бавно коленичи, а после, без да бърза, плавно размота змията от
