себе си и я постави отпред на пода. Отдалечи се, като се поклащаше, а змията с едно бързо движение се сви на стегнато кълбо. Качулатата й глава стоеше изправена, а разцепеният й език се стрелкаше към момичето.
Безкрайно дълго тя стоя неподвижна на колене, с лице към змията. После много бавно започна да се накланя към нея.
— Божичко! — промълвих аз, без да мога да се овладея. — Ако тази гадина я клъвне…
— Тихо! — сряза ме Хелън и по гласа й усетих, че и тя самата не бе останала съвсем безучастна.
Някъде в тъмнината една жена сподави писъка си. Някакъв мъж скочи, но веднага бе дръпнат на мястото си от тези, които седяха зад него.
Момичето продължи да се навежда напред и между него и яростната съскаща глава остана не повече от един фут разстояние. Внезапно барабаните спряха да бият и в тишината, която можеше да се нареже на филийки, танцьорката изведнъж застина неподвижна.
Змията също не помръдваше. Хелън се хвана за ръката ми и впи пръсти в кожата ми. Сега цареше атмосферата, която настъпва в момента на убиването при борба с бикове. Това не беше вече старомодният танц със змия. Сякаш изведнъж в задушния малък театър влезе Смъртта и седна до мен. Хората наоколо стояха с отворена уста. Един-двама стенеха, сякаш щяха да получат припадък.
Момичето се раздвижи отново — малко по малко приближаваше все повече лицето си към змията. Разцепеният език се стрелкаше напред-назад. Вече ги разделяха само няколко инча. И когато момичето се доближи съвсем, разцепеният език се плъзна по устните му. Това беше най-противното нещо, което някога съм виждал. Танцът явно бе стигнал своята кулминация, тъй като последва трясък на чинелите и светлините угаснаха.
Дълго време нищо не се случи. Отпуснах се на стола си, като се чувствах така, сякаш бях изкачил тичешком десет реда стъпала. Единственият звук, който се чуваше, бе тежкото, задъхано дишане, идващо от цялата зала. После някой започна да ръкопляска, един изсвири с уста, друг изкрещя. Това беше сигнал за отприщване на емоции, които разтърсиха сградата.
Светлините блеснаха. Сюзън се покланяше и усмихваше. Кобрата беше изчезнала, а тя носеше само смарагдовозелено наметало, което я покриваше чак до петите.
Тя се покланяше и изпращаше целувки в продължение на цели пет минути, докато публиката, сега вече изправена на крака, крещеше, свиркаше и ръкопляскаше. После завесата падна и лампите в залата светнаха. Дори тогава повечето от мъжете продължиха да крещят и свирят с уста.
— Хайде да се измъкваме оттук — каза Хелън. — Ох! Беше ужасно. Имаше нещо извратено в цялата работа.
Осъзнах, че съм плувнал в пот и сърцето ми се блъска в гърдите. Хелън беше права, разбира се. В танца имаше нещо извратено. По един мистериозен начин всичко беше пропито със смърт и секс.
Бяхме щастливи да излезем на хладния нощен въздух и запалихме цигари, облегнати на стената, за да изчакаме тълпата да се изтегли по тротоара.
Всички говореха възбудено, със светнали очи. Някои мъже имаха гладен животински поглед, което ме накара да се запитам как изглеждам аз самият.
— Предполагам, че не се надява да изнесе това представление в Ню Йорк — каза Хелън.
— Едва ли. Полицията не би го допуснала. Но ми се струва, че публиката е виновна. Тя създаде тази атмосфера. Хайде да отидем да поговорим с момичето. Смяташ ли, че змията беше безопасна?
— Разбира се, че беше. Мислиш ли, че човек с нормален разсъдък би се будалкал с една кобра, ако тя не беше безопасна?
— Доволен съм, че сме осигурени срещу ухапвания от змии — казах аз. — Би било лесно да се смени една змия с друга. Хайде да идем да видим момичето.
II
Малка групичка от мъже стоеше до вратата към сцената. Едно ченге ги държеше настрани от тротоара. Повечето бяха възстари, очевидно дошли от отдалечени ферми в почивния си ден.
Показах визитната си картичка на ченгето.
— Искам да поговоря с мис Джелърт.
Той погледна мен, после Хелън и реши, че изглеждаме най-малкото почтени.
— Обадете се в канцеларията на управителя — каза той и отвори вратата. Ние се шмугнахме под ръката му и тръгнахме по слабо осветения коридор към канцеларията.
Управителят и възрастният портиер стояха в канцеларията и разговаряха. Вдигнаха поглед, когато влязох.
— Търся мис Джелърт казах аз.
Управителят поклати глава.
— Не мисля, че ще приеме някого. Имате ли визитна картичка?
Дадох му една, той я погледна и я подаде на портиера.
— Изтичай до стаята на мис Джелърт, Джо, и виж дали ще приеме този джентълмен.
Портиерът тръгна. Не можеше и дума да става за изтичва-не. Почти се чуваше как му скърцат кокалите.
— Ама че шоу поставихте — казах аз, като предложих на управителя цигара. Той беше едър, отпуснат тип с плешива глава и лилави сенки под очите.
— Хареса ли ви? Да, това е вече нещо. Някои мухльовци ми пишат обидни писма. Част от тях ходиха и до шерифа, но не успяха да го накарат да промени шоуто. Разбира се, повечето са направо шашнати, но не си правят труда да дойдат да ми го кажат. — Той запали цигара и огледа Хелън с интерес. — Досега в този театър не сме имали по-добър бизнес. И вие ли харесахте номера, мис?
— Страхувам се, че не. Разголени жени не ме вълнуват-отвърна Хелън. — Но Дени ми хареса.
— Да, не е лош — каза управителят с безразличие. — Късметлия е, че се е събрал с мис Джелърт. Това момиче ще стигне далече.
— Освен ако не се озове в затвора — каза Хелън язвително.
Управителят я погледна неспокойно.
— Смятате ли, че попрекалихме?
Усетих, че Хелън се готви да направи жлъчна забележка и побързах да се намеся:
— Не бих се осмелил да приближа чак толкова лицето си до тази змия, както прави тя. Е да, има разлика, когато отровата й е отстранена, но въпреки това не би ми харесало.
Бледото отпуснато лице изглеждаше шокирано.
— Защо смятате, че змията не е отровна? Не видяхте ли рекламата пред театъра? Ние предлагаме сто долара на този, който докаже, че змията не е отровна. Всеки може да я провери, когато иска.
— Провери ли я някой? — попита Хелън.
— Разбира се. Един фермер, който твърди, че е специалист по змиите я разгледа през стъкления похлупак на кутията. Но не я докосна. Змията се опита да го клъвне и по стъклото остана чиста отрова. Предполагам, че хората затова се връзват толкова. Чакат змията да я ухапе и не могат да разберат защо, по дяволите, тя още не е ухапана — той попи лицето си с мръсна носна кърпа. — Да, това се казва номер.
Портиерът се върна.
— Ще ви приеме — каза той и посочи с палец към коридора. — Първата врата вдясно в оня край.
— Благодаря — казах аз и му бутнах един долар.
Кимнахме на управителя и излязохме в коридора.
— Може би има две змии — промълвих тихо. — Една безопасна и другата за показване.
Хелън не каза нищо. Вървеше пред мен вдървена.
Стигнахме до първата врата вдясно в края на коридора и аз почуках.
— Влез — чу се отвътре глас на момиче.
Хелън отвори вратата и ние надникнахме в малка непочистена стая, която по нищо не се отличаваше от обичайните провинциални гримьорни, каквито могат да се видят във всяка част на страната. Имаше два стола, тоалетна масичка, покрита със завеса ниша, която служеше за гардероб, малък килим и мивка с течаща вода. Сюзън Джелърт седеше пред тоалетката и яростно триеше косата си с кърпа. Личеше, че
