— Никакви, обадиха ли се вече?
— Не. — В очите му имаше трескав блясък, а пръстите му нервно потрепваха. — Носите ли парите?
— Готови са. В момента са в кантората на нашия филиал. Щом се обадят похитителите, Миклин ще ги докара.
— В дребни банкноти, както казаха ли?
— Да.
Той извади кърпичка и изтри лицето си.
— Добре. Не искам нещо да се обърка. Искам жена ми да се върне.
Изсумтях и погледнах с надежда към една маса, отрупана с питиета. Той проследи погледа ми.
— Налейте си — каза ми рязко. — Ще трябва да ме извините. Имам да върша много неща.
Той тръгна по терасата и изчезна през рамката на прозореца.
Налях си голямо уиски със сода и седнах. На терасата беше много тихо и горещо. Изгледът към градината щеше да задържи вниманието ми, ако нямах на главата си толкова неща. Чудех се — ако Джойс Шърмън наистина беше убила Мейсън — как ли ще преживее загубата на целия този лукс и къде ли се крие. Седях замислен около половин час, после осъзнах, че времето си тече, а на мен ми става нетърпимо горещо и реших да потърся някого, с когото да поговоря — за предпочитане Мира Лантис или който и да е, вместо да чакам тук сам.
Разходих се, надникнах през рамката на прозореца в една празна стая и продължих до края на терасата.
Стълби водеха надолу към розовата градина и аз тъкмо се колебаех дали да сляза и да разгледам розите отблизо, за да се занимавам с нещо, когато чух гласове.
Ослушах се за момент и разбрах, че гласовете идват от отворения прозорец наблизо. Приближих се тихо с намерението да си намеря компания.
И тогава един глас ме закова насред път: гласът на Мира Лантис.
— Как можеш да говориш така? — казваше тя. — Тя може да се върне. Ти не знаеш със сигурност.
Придвижих се бързо и безшумно до стената и до прозореца, като внимавах да не ме видят.
— Слушай сега — каза Райс, — тя няма да се върне. Не мога да ти кажа откъде го знам, но знам. Щом платят откупа, можем да се махаме. Ти искаш да дойдеш с мен, нали?
— Да, желая това повече от всичко на света, но няма да мръдна оттук, докато не се уверя, че тя няма да се върне.
— Казвам ти, че няма да се върне! — сряза я Райс, а в гласа му имаше сърдита стържеща нотка. — Дори ако не са я убили досега, тя не може да издържи без алкохол през цялото това време. Видя ли в какво състояние беше, когато излезе онази нощ?
— Не трябваше да я пускаш, Пери. Не ми е притрябвала, но ми прилоша, като я видях да потегля с колата в това състояние. Трябваше да я спреш!
— Да я вземат дяволите! — каза злобно Райс. — Доволен съм, че тръгна. По-добре да се беше пребила онази нощ, вместо да я отвличат.
— Пери, аз трябва да знам. Наистина ли е отвлечена?
Изведнъж настана тишина, после той попита със стържещ глас:
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?
— Пери, не ме гледай така — в гласа й звучеше уплаха. — Защо си така сигурен, че тя няма да се върне? И ако заминаваме за Париж, откъде ще вземем пари? Мили, моля те, кажи ми истината. Знам, че тук няма пари. Не съм глупачка. Аз плащам всички сметки. Тя дължи хиляди, и ти също. Как смяташ…?
— Ще млъкнеш ли? — изръмжа Райс. — До гуша ми дойде. Ако не искаш да вървиш с мен, кажи и ще тръгна сам.
— О, Пери, моля те, не говори така. Знаеш, че искам да дойда с теб. Обичам те. Моля те…
— Тогава млъкни и престани да задаваш въпроси. Остави ме сам. Имам да свърша много неща, ако ще тръгваме скоро. Върви и си намери някаква работа.
Тихо се отдръпнах от прозореца и когато вече не можеха да ме чуят, се затичах по терасата към мястото си. Преди да успея да седна обаче, пронизителен телефонен звън раздра напрегнатата, нажежена тишина.
III
Бях се насочил към отворения висок прозорец, когато Райс се появи. Лицето му беше пребледняло, а в очите му имаше жестоко вълчо изражение, което ме стресна.
— Може да са похитителите — каза той. — По-добре вие да се обадите. Побързайте!
Той ми посочи стаята. Стигнах до телефона с три крачки и вдигнах слушалката.
— Жилището на Шърмън — казах аз.
Последва дълга пауза, после приглушен глас каза:
— Кой е на телефона?
— Хармъс, „Нашънъл Фиделити“ — казах аз, разпознавайки гласа, който бях чул преди, когато бяха получени първите инструкции.
— Приготви ли парите?
— Готови са.
— В дребни банкноти ли?
— Не по-едри от 20.
— Добре. Слушай сега. Знаеш ли Елмо Спрингс?
Казах, че го знам. Елмо Спрингс беше малко градче на около 100 мили северно от Лос Анжелос, горе в планините.
— Имаш три часа, за да стигнеш дотам, затова трябва да се стегнеш — продължи гласът. — По- нататъшни инструкции ще получиш в бензиностанцията „Блу трайангъл“. И слушай, ако решиш да правиш номера, ще стане доста зле за мацето.
— Не се стягай — казах аз. — Искаме само мис Шърмън да си дойде. Вие ще си получите парите, но ние каква гаранция имаме, че ще ни я върнете?
— Мислиш ли, че искам да я задържа? Тая кучка ме разорява. В алкохола, който изпива, може да заплава яхта.
— Доведи я на телефона. Искам да говоря с нея.
— Тя не е тук, приятелче, а дори и да беше, щеше да е твърде гипсирана, за да говори.
— Как ще ни я предадете?
— Плати мангизите и ще ти кажа. А сега се размърдай. Искам парите след три часа.
Чу се остро щракване и връзката прекъсна.
Докато набирах номера на Фаншоу, казах на Райс:
— Елмо Спрингс след три часа. Там ще получа други инструкции.
— Какво каза за Джойс? — попита Райс задавено.
— Щом получи парите, ще ни каже къде да я намерим.
Телефона вдигна Хакет. Казах му къде трябва да отида.
— О’кей — каза той. — Веднага ще изпратя колата. Ще имаме 10 коли около Елмо Спрингс, преди да стигнеш там. Дръж връзка и успех!
Благодарих му и затворих.
Райс се приближи.
— Нали не подготвят някой капан? — настоя той.
Поклатих глава.
— Няма как да стане. Освен това и ние, както и вие, сме загрижени за връщането на съпругата ви.
Той ме загледа втренчено, промърмори нещо под носа си и излезе.
Отидох на терасата. След 10 минутно чакане видях една кола да се приближава бързо по алеята. Изтичах надолу по стълбите да я посрещна.
Миклин и Медъкс слязоха. На задната седалка можах да видя двата куфара с парите.
— О’кей — каза Миклин. — Тръгвай. Дръж връзка с нас. Ще бъдем точно зад теб, но без да се виждаме.
