Ако имаме късмет, може да го хванем.
Качих се в колата.
— Ще ви се обадя в Елмо Спрингс… — започнах, когато внезапно се появи Райс. Преди Миклин да успее да го спре, той отвори широко вратата на колата и погледна свирепо към късовълновия радиоапарат.
— А, това гласите, значи? — изръмжа той. — Дявол да го вземе! Не ви ли казах да не се правите на хитри! Излизайте от тази кола!
— Стой си там! — излая Медъкс и го бутна назад. — Аз дърпам конците тук. Това са наши пари и…
— Той няма да тръгне с тази кола! — беснееше Райс и се бореше да стигне до мен. — Ако нещо се случи с Джойс…
Запалих колата, обърнах бързо и изчезнах надолу по алеята, като оставих Медъкс и Миклин да се оправят с Райс.
Наближаваше 7 часа, когато напуснах жилището на Шърмън. Попаднах в доста тежък трафик в Лос Анжелос, което ме позабави, но щом излязох от града и тръгнах по шосето, започнах да наваксвам. По дългия лъкатушещ планински път беше трудно да се кара бързо, но аз поддържах добра средна скорост и на половината път имах вече 10 минути аванс.
Спрях на една пуста отсечка от пътя, за да се запозная с радиоапарата. Изправих късата стоманена антена и изпратих позивен сигнал. Хакет отговори почти веднага.
— Аз съм точно извън Ла Канада — казах в микрофона. — Само проверявам да видя дали мога да боравя с това нещо.
— Чувам те добре — избумтя гласът на Хакет. — Продължавай. Ние сме на около половин миля зад теб.
— Следващия път ще ви се обадя от Елмо Спрингс.
Изключих, свалих антената и продължих по магистралата Анджелис Крест към Кейджън. Оттам пътят беше по-лесен и се движех добре, като пристигнах в Елмо Спрингс 5 минути по-рано от предвиденото. В далечния край на главната улица забелязах триъгълен знак от сини неонови светлини.
Влязох в късата алея на зле осветената бензиностанция. Това беше самотно местенце с три помпи и една барака, която служеше за офис.
Приближи се служител с бяло сако.
— Напълни догоре — казах аз и излязох от колата да се разтъпча. — Името ми е Хармъс. Очаквам съобщение от един човек, който каза, че ще го остави тук. Получавали ли сте нещо?
— Разбира се — каза служителят. — Имам писмо за вас. Ще го донеса.
Той влезе в бараката и веднага се върна с един плик, адресиран до мен с главни печатни букви. Взех го и се отдалечих от колата към единствената лампа над бараката.
Бележката беше кратка:
„Продължавай към Каньон Пас. Следващи инструкции — под един камък в основата на знака за магистрала.“
Пъхнах бележката в джоба си и се върнах при служителя, който завинтваше капачката на резервоара.
— Как изглеждаше човекът, който ти даде бележката? — попитах.
— Не го видях. Преди половин час се обадиха по телефона, за да ми кажат, че тук е оставена бележка за вас. След 10 минути намерих бележката на бюрото си, заедно с няколко долара. Малко мистериозно, нали?
— Да. Сигурен ли си, че не си го видял? Би могъл да изкараш 10 долара, ако го беше видял.
Лицето на служителя помръкна.
— Честна дума, господине, не го видях. Леле! 10 долара!
Дадох му 5 долара.
— О’кей и благодаря. Как да стигна до Каньон Пас?
Той ме упъти.
— Колко далече е според теб?
— Около 30 мили. Щом излезете от главния на планинския път, не можете да го изпуснете. Има само един път дотам.
Благодарих му отново и потеглих. Когато изминах 1 миля, спрях, излязох от колата, нагласих антената и се обадих на Хакет.
— Отправям се към Каньон Пас — казах, когато се свързах с него. — Имам писмени инструкции, но служителят не е видял човека, който е оставил бележката. Знаеш ли къде е Каньон Пас?
Хакет изруга тихо.
— Знам го. Дотам има само един път и няма как да се скрием. Това приятелче има акъл. — Не можем да те последваме, Хармъс, без да се издадем. Ще ни види.
— Докато стигна там, съвсем ще се стъмни. И сега е доста тъмно. Няма ли да се справите без фарове?
— Никакъв шанс. Чакай да видиш какъв е пътят. И с фарове е лошо, а без тях е направо самоубийство.
— Тогава какво ще правите?
— Ще чакаме долу. Ще изпратя 3 коли да заобиколят планината, за да блокират другия край на пътя, но дотам е доста далеч и не смятам, че ще стигнат навреме.
— Значи отсега нататък съм сам, така ли?
— Май да. Всичко, което можем да направим, е да блокираме пътя, по който ще слезе. Поне няма откъде другаде да мине.
— Това е чудесно, що се отнася до откупа, но не е особено здравословно за мен. Представи си, че на оня му хрумне да ме очисти?
— Предупредих те, че тая работа е опасна — каза Хакет. — Ако не искаш да се заемеш, стой там, докато те настигнем и Миклин ще продължи.
— Ще се справя — казах аз. — Ще ти се обадя, като стигна до Каньон пас.
— Добре — отвърна Хакет. — Веднага ще махна колите. Не бързай много. Искам малко време за моите хора да блокират другия изход.
Оставих апарата и запалих колата. И ТОГАВА НЕЩО ХЛАДНО И ТВЪРДО СЕ ВПИ В ТИЛА МИ. Шокът почти ме уби. Знаех какво е това — пистолет. Стоях замръзнал, с ръце вкопчени в кормилото и очаквах главата ми да бъде пръсната.
— Не мърдай и не се обръщай — изръмжа приглушен глас в ухото ми — или ще ти разплискам проклетия мозък в скута.
Добре, бях изплашен. Признавам си. Бях изплашен до смърт. Познах приглушения глас. Похитителят седеше точно зад мен!
Сигурно бе влязъл отзад в колата, докато служителят е пълнил резервоара. Значи той му бе съучастник. Излизаше, че аз няма да се измъкна жив, за да издам служителя на полицията.
— Тръгвай! — продължи гласът. — Прави, каквото ти казвам или това ще бъде последната ти погрешна стъпка. — Хладното дуло на пистолета се впи във врата ми и изпрати студени тръпки по гръбнака ми.
Включих на скорост и тръгнах надолу по пътя. След около 1 миля гласът каза:
— Завий наляво и продължавай.
Вместо да се насочвам към Каньон Пас, сега се отдалечавах от него и от всякаква възможна помощ. Пот се стичаше по носа ми и падаше по ръцете ми. Бях доволен, че Хелън не е тук да ме види. В този момент у мен нямаше нищо героично, нито пък храбро.
— Значи се правиш на хитър, така ли? — каза подигравателно гласът. — Е, ще видим кой е по-хитър. Знам с кого си имам работа.
— Никога не се обзалагам с непознати — казах аз раздразнен, че гласът ми звучеше като крякане на жаба. — Къде отиваме?
— Карай и не говори, че ще те тресна!
Карахме по заобиколните пътища, завивахме наляво, после надясно, после отново наляво. Нямах и най-слаба представа къде се намирам. Карах още поне 20 минути, после гласът каза:
— Добре, това е достатъчно. Спри тук.
