Бяхме на тесен пуст път, обграден от едната страна с пелин и храсталаци, а от другата от мрак и празнота. Беше самотно и тихо като в ковчег. Далече долу виждах няколко разпръснати светлини на коли, които се изкачваха по планинския път. Хладен въздух лъхна лицето ми и не бях сигурен дали височината или страхът правят дишането ми трудно.
— Какво стана с Джойс Шърмън? — попитах аз, като спрях колата.
— Ти какво мислиш? Умря от мъка по дома. Млъквай сега и прави каквото ти кажа. Викни ченгетата й им кажи, че си в Каньон Пас. Направи го убедително, иначе ще те надупча.
— Умряла? Искаш да кажеш, че сте я убили?
Получих удар по главата, от който ми излязоха звезди пред очите.
— Млък! — изръмжа гласът. — Викни ченгетата!
Свързах се с Хакет.
— Аз съм на Каньон Пас — казах му. Пот се лееше от мен. Сега пистолетът беше опрян в дясното ми ухо и аз знаех, че щом свърша да говоря с Хакет, ще бъда убит.
— Кажи му, че ще оставиш парите до знака според инструкциите — изшептя гласът.
— Тук трябва да се плати, Хакет — казах аз в микрофона. Дясната ми ръка се движеше бавно и предпазливо към дръжката на вратата. — Трябва да оставя парите до пътния знак.
— Никой ли няма наоколо? — попита Хакет.
— Не.
Наближаваше решителният момент. След миг Хакет щеше да изчезне от ефира. Сигурно бяхме на мили от Каньон Пас. Този главорез трябваше само да ме пречука, за да грабне парите и да изфиряса.
— Е, добре — каза Хакет. — Хвърляй парите и тръгвай обратно. Като видиш червена лампа, щракни с фарове три пъти, иначе ще бъдеш застрелян. Довиждане засега.
Бутнах дръжката и усетих, че вратата се отваря. Щом линията утихна, ударих нагоре, отклоних пистолета и се хвърлих навън. Последва блясък и грохот от стрелба. Претърколих се отчаяно отстрани на пътя, а пистолетът отново изгърмя. Един куршум пръсна кал в лицето ми. Запълзях като обезумял към парапета. Сега вече го виждах. Беше излязъл от колата: ниска, широкоплещеста фигура, която тичаше към мен. Нямах време да си извадя пистолета. Можеше да ме види, а трети път нямаше да пропусне да ме уцели.
Когато се приближи и се прицели, аз направих страхотен скок и се хвърлих от пътя в тъмното, празно пространство.
ОСМА ГЛАВА
I
Хакет хвърли фаса си в кошчето за боклук и със свистене пое дълбоко въздух през носа си.
— Значи си сигурен, че онзи не е бил Хофман?
— Не, не беше Хофман — казах аз и отпуснах краката си, които ме боляха.
Беше 2 и 20 минути през нощта. Чувствах се така, сякаш бях прегазен от влак. Ако не беше една кола с хора, пътуващи към Лос Анжелос, които чуха виковете ми, сега нямаше да бъда тук. Търкалянето ми надолу по склона беше преживяване, което щеше да спохожда сънищата ми много нощи занапред.
— Хофман е висок и едър. Този беше нисък и набит. Пипнахте ли служителя в бензиностанцията?
— Когато стигнахме, той вече не можеше да ни е от полза. Твоето приятелче му беше пръснало черепа.
— О, по дяволите! Надявах се, че ще го накараме да проговори. Е, май ни надхитриха. Райс как го приема?
— Говори за заминаване — каза Миклин. — Сега изглежда сигурен, че жена му е мъртва!
— Той беше сигурен в това още преди да се, сблъскам с похитителя — казах аз и им разказах за разговора, който бях подслушал между Мира Лантис и Райс.
— Това може би го свързва с тая работа — каза Хакет замислено.
— Имаме две работни хипотези — казах аз. — Едната е, че Джойс Шърмън е убила Мейсън и, изнудвана от Хофман, е решила да изчезне, като за тази цел е инсценирала отвличането, за да грабне откупа. Другата е, че Райс, който е знаел, че Джойс вече се плъзга надолу и е искал да се отърве от нея, за да се ожени за Лантис, е организирал отвличането. Всяка от тези идеи става. От това, което знаем, може и да е комбинация от двете хипотези. Ако Райс е в дъното на всичко, рано или късно човекът, който се опита да ме убие, ще се свърже с него. Той има парите и Райс ще иска своя дял. Защо не прикачиш двама от най- добрите си хора към Райс и да го наблюдавате денонощно? Не му давайте възможност да сложи ръка на откупа. Може да изгуби търпение и да направи погрешен ход.
— Да — каза Хакет. — Ще се погрижа.
— Е, аз съм дотук. Ако няма нищо друго, ще си лягам-казах аз. — Имах достатъчно вълнения за една нощ. Какъв ще бъде следващият ход?
— Организирали сме всичко — каза Миклин мрачно. — Сега ще търсим похитителя и ще се опитаме да намерим мис Шърмън.
Бях доволен да оставя нещата на тях. Тази работа изискваше търпеливо и систематично търсене. Не беше за един човек. Само полицията можеше да се справи. Чувствах, че мога да им я оставя с чиста съвест.
Взех такси до хотел „Кълвър“. Като пресичах фоайето, чух името си. Обърнах се и видях Алън Гудиър да идва към мен.
— Боже мой, Стив! Ранен ли си? — попита той разтревожен, като се взираше в моя прашен и окъсан костюм.
— Добре съм. Имам нужда само от малко сън. Ти какво правиш тук?
— Мислех си за теб и се чудех как ли се справяш. Не исках да безпокоя Фаншоу и затова седя тук и те чакам да се върнеш.
— Много мило от твоя страна, но май прекалено затормозя-ваш мозъка си с тази работа. Не се притеснявай.
— Какво стана?
— Онзи ме надхитри. Имах инструкции да отида до Елмо Спрингс, където да получа нови напътствия. Похитителят се качи отзад в колата ми, без да го видя, и насочи към мен пистолет. Изчезна с парите и колата.
— Нищо ли не ти направи?
Ухилих се мрачно.
— Опита се и още как, но имах късмет. Хвърлих се надолу от планинския път. Не ме питай как не съм си счупил врата. Беше едно твърде неприятно преживяване.
Гудиър пое дълбоко въздух.
— Пфу! Е, добре че не е станало по-лошо. Представях си как ти се случват всякакви неща. Значи той се измъкна?
— Да. Преди да се счепкаме ми каза, че Джойс Шърмън е мъртва. Ченгетата смятат, че не ме е излъгал, но това няма да им попречи да продължат да я търсят.
— Искаш да кажеш, че той я е убил?
— Сигурно.
— Полицаите мислят ли, че ще го хванат?
— Знаеш какви са. Длъжни са да бъдат оптимисти. Обзалагам се, че и Райс е замесен. Полицаите ще му прикачат опашка тази вечер и ще започнат да подслушват телефона му.
— Райс? — Гудиър изглеждаше стреснат. — Кое те кара да мислиш, че той има нещо общо с това?
— Нещо, което дочух. Той и Лантис планират бягство. Виж, Алън, мъртъв съм от умора. Ще ме извиниш ли?
— Разбира се. Съжалявам, че те обезпокоих, но бях много разтревожен за теб.
Докато той говореше, дежурният администратор се приближи.
