Той скочи, сякаш някой го беше пробол с щик.
— Не е нужно да вършите глупости — каза. — Не искам тук ченгета. Може би той спи дълбоко.
— Едва ли чак толкова дълбоко. Имаш ли ключ или ще трябва да стрелям в ключалката?
— Щом гледаш така сериозно на това, май ще се кача — каза той. — Мислиш ли, че се е случило нещо?
— Да отидем и ще видим.
Пуснах го да върви пред мен и тръгнах по петите му, така че се качихме бързо. Когато пристигнахме на третия етаж и двамата дишахме като хора, които имат нужда от железен бял дроб.
Момичето с кимоното правеше още един тур до банята.
— Здрасти, Кърли — каза тя на нощния служител. — За какво е тази дандания?
— Я се покрий, малка мръсна скитницо, да не те заритам докато се изгърбиш — каза служителят, без да повишава глас.
Очаквах избухване, но вместо това тя му отвърна с нервна благодарна усмивка и изчезна бързо като някой, който очаква да бъде ритан, докато се изгърби.
— Какъв сладък благоуханен букет от обитатели си имате тук — казах аз, като го побутнах към стая номер 3.
— Кой ти иска мнението? С тях всичко е наред, стига да знаеш как да се справяш.
Той заблъска по вратата на трета стая, почака един момент, после отстъпи назад и й нанесе злобен ритник с ходилото на крака си. Изглежда, беше в настроение да рита.
— Защо не отвориш тази врата и да спреш да се правиш на Джеймс Кагни — казах аз.
Той си поигра с ключалката и след малко успя да бутне ключа, който беше вътре. После вкара своя ключ и го завъртя леко.
— По-добре стой настрани. Може да е нервен — каза той и самият се дръпна в единия край на вратата. Натисна дръжката и бутна вратата. Нищо не се случи. Никой не започна да стреля. Погледнахме предпазливо около входа и вътре в осветената стая.
Хофман седеше на един стол, ръцете му висяха отпуснати, а главата му беше клюмнала върху гърдите. По сакото му и по пода имаше кръв.
— Не можаха ли да пречукат този нехранимайко някъде другаде, вместо тук? — каза служителят, като влезе в стаята.
Наведох се над Хофман, повдигнах главата му и отново я наведох внимателно. Докоснах ръката му. Беше още топла. Не беше умрял отдавна.
— По дяволите! — продължи служителят. — А това местенце е доста напечено. Стой тука, докато разкарам някои типове. Трябва да съм чист като пристигнат ченгетата.
Той излезе бързо и го чух как тича по коридора.
Огледах малката мръсна стаичка. Прозорецът беше отворен и през него влизаха хладен морски въздух и мъгла. Прекосих стаята и погледнах навън, където видях пожарния изход. Убиецът сигурно бе пристигнал оттам. Било му е лесно. Върнах се при Хофман, разтворих сакото му, дръпнах ризата и видях раната точно под сърцето. Беше промушен с нещо, което може да е било касапски нож. Ударът е бил нанесен със значителна сила. Плътта около раната беше лошо натъртена. Огледах се за оръжието, но не го видях. После пребърках джобовете му, но не открих нищо интересно. Под леглото имаше два куфара, но и те не съдържаха нищо важно.
Изведнъж се почувствах уморен и изчерпан. Сега за мен нямаше да има сън. Трябваше да изчакам Хакет да дойде и да прекарам остатъка от нощта, като го наблюдавам как работи. Изпъшках тихо и ми се прииска в стаята да имаше малко алкохол.
Тръгнах по коридора. Там цареше голямо оживление. Трима добре сложени мъже с куфари в ръце и дрехи, наметнати върху пижамите, се шмугнаха край мен и се втурнаха надолу по стълбите. На втория етаж две момичета също с куфари и връхни дрехи, които едвам скриваха нощниците им, ме изблъскаха, за да стигнат до стълбите.
Нощният служител стоеше на стража до телефона, когато отидох при него.
— Три минути, приятелю — каза той унило. — Трябва да прочистим този вертеп.
Последният беглец беше един дебелак, на чието бяло кръгло лице имаше изражение на преследван, докато се отправяше кьм изхода. Отваряйки вратата, той махна неспокойно на нощния служител с дебелата си ръка.
— Това са всички — каза служителят и пое дълбоко въздух. — Аз ли да ги повикам или ти?
— Аз ще го направя — казах и се пресегнах за телефона.
II
Настоятелно чукане на вратата ме измъкна от тежкия сън. Надзърнах с премрежен поглед към часовника върху нощното шкафче. Той сочеше 10 и 10. Слънчевите лъчи, които се опитваха да минат през спуснатите завеси на моята хотелска стая, ми показаха, че не бе 10 и 10 през нощта.
Чувствайки се като мокър парцал и сигурно такъв и на вид, намъкнах халата си, завлякох се до вратата и я отключих.
Пиколото пъхна в ръката ми телеграма и попита с висок писклив глас дали ще има отговор. От него бликаше цялата безсърдечна енергичност на човек, който е станал рано и обикаля от часове.
Казах му, че ако ще има, ще се обадя на рецепцията, отпратих го и затворих вратата. Той вървеше по коридора сякаш имаше плавници на краката си и си подсвиркваше така, че ми цепеше главата.
Отворих несръчно телеграмата. Беше от Хелън.
КОН НАПУСНАХА ОСТРОВА С БАГАЖ ВЧЕРА СЛЕДОБЕД. ЧАКАЙ МЕ ЛЕТИЩЕТО ОБЯД.
Мисълта, че ще я видя пак, ми даде достатъчно сила да се промъкна под студения душ. Три чаши черно кафе, изпратени докато се обличах, ме освежиха малко, но още се чувствах като пиян, когато излязох от стаята си и слязох до рецепцията.
Бях си легнал след 5 и 15 часа сутринта.
Смъртта на Хофман ме депресира. Бях съвсем сигурен, че е бил готов да проговори. Струваше ми се, че щеше да ми каже защо Джойс Шърмън се интересуваше от полиците на Сюзън Джелърт, а тази информация беше ключът за разплитане на случая. Полицията не беше намерила никакви улики. Убийството беше извършено чисто и гладко. Никой не беше видял убиеца. Той се бе изкачил по пожарния изход, пречукал Хофман и изчезнал така невидим, както бе дошъл.
Отидох с колата до полицията и прекарах 1 час с Хакет, без да стигнем доникъде. Най-вероятният заподозрян за убийството на Хофман беше Райс. Ако зад отвличането стоеше Райс, той трябваше да възпре Хофман да говори, но двамата детективи, които наблюдаваха Райс, докладваха, че той не беше излизал от къщата си тази нощ.
Издирването на Джойс Шърмън и похитителя продължаваше безрезултатно и Хакет започваше да става неспокоен и избухлив.
— Не се притеснявай — казах аз, след като го послушах да мърмори по-дълго, отколкото бе необходимо. Скоро някой ще направи грешка. Твърде дълго вършеха каквото си поискат. Ще ни потръгне.
Хакет изсумтя. Не изглеждаше убеден.
Стигнах до летището 10 минути преди 12 часа, за да чуя, че самолетът на Хелън е закъснял малко и трябва да почакам 20 минути. Тъй като пак започнах да се чувствам скапан, отидох в бюфета за чаша кафе. Казах на продавача да сложи в него и малко уиски. Той хвърли поглед към кръговете под очите ми и посегна към шишето, цъкайки съчувствено.
Втората чаша тъкмо вливаше сила в гръбнака ми, когато чух глас до лакътя си:
— Това не е ли мистър Хармъс?
Вдигнах поглед. Мургава, елегантно облечена млада жена стоеше до мен усмихната. За миг не я разпознах, после скочих на крака.
— О, мисис Кон! Не ви познах в тези градски дрехи! Как сте? Тя беше последния човек, когото очаквах да видя и се чудех дали тази среща беше случайна или замислена.
Тя ми прати една ярка усмивка и седна на високото столче до мен.
— Добре съм. Обзалагам се, че сте изненадан да ме видите. Не бях сигурна, че сте вие. Надявам се да
