— И Райс ли?
— Не му се налагат. Тя е свързана с договор с него.
— Това вече е друго.
Тя посегна и намести вратовръзката ми. Лицето й се озова много близо до моето. Отдръпнах се шест инча назад в сравнителна безопасност.
— А аз си мислех, че непристъпни детективи има само в книгите — каза тя и като ме побутна, тръгна бързо по коридора и надолу по стълбите.
Запалих една цигара, тъй като имах нужда от това и постоях замислен няколко мига. После затворих вратата и започнах методично да оглеждам стаята, без да знам какво търся, но като се опитвах да усетя атмосферата, съществувала вътре, преди Джойс Шърмън да излезе на своята, според мен, последна разходка е колата.
Тя имаше много дрехи — това можеше да се очаква. Изкопах също и доста бутилки бренди. Бяха скрити зад рокли, в шкафа за обувки и под купчини копринено бельо: както катеричка складира орехите си за черни дни.
В едно чекмедже открих 22-калибров револвер. Беше зареден, но с него не беше стреляно, поне доста дълго време. В същото чекмедже намерих и три неотворени шишета парфюм „Джой“ и това откритие ме накара да се поспра. Отвинтих една от капачките и подуших парфюма. Пред мен изникна тъмна алея, една забързана жена и голяма бърза кола. Това беше абсурдно, разбира се. Половината филмови актриси в Холивуд вероятно използваха „Джой“. Затворих шишето и продължих да търся. В кутия за шапки намерих скрита една ужасно изглеждаща кама с форма на шиш за лед, остра като игла. Това, наред с шишетата „Джой“, ме накара да ускоря претърсването. Насочих вниманието си към бюрото, което стоеше в еркерната ниша над градината. Едно от чекмеджетата беше пълно с документи: писма, стари договори, фотографии и изрезки от вестници. Под купчина писма имаше визитна картичка — малко мръсна и с начупени ъгълчета. Взех я: беше на Бърнард Хофман.
Докато стоях и я зяпах, а по гърба ми лазеха тръпки на възбуда, някъде долу иззвъня телефон.
III
Когато отворих вратата, с изненада видях, че лампите в кантората на Фаншоу още светят. Беше 19.45 ч. Не очаквах, че ще работи до толкова късно. Но той не работеше. Четеше романче с крака върху бюрото, бутилка скоч до лакътя и пълен с угарки пепелник до ръката си.
— Ето те и теб — рече той и свали със замах краката си на пода. — Реших, че е по-добре да съм наоколо, в случай че ти потрябвам спешно. Обадиха ли се вече за откупа?
— Да, преди по-малко от час — казах аз, дръпнах един стол и седнах. — Ако можеш да отделиш малко от този скоч, ще се радвам да си сръбна.
Той наля две питиета и бутна към мен едната чаша.
— Страх ме е да попитам. Колко?
— Медъкс сигурно ще получи удар. Даже не си дават труд да хитреят. Обзалагам се, че знаят всичко за застраховката. Искат да ни оскубят за цялата сума — половин милион.
— По дяволите! — изпъшка Фаншоу — Кога?
— След четири дни. Парите трябва да бъдат в 5, 10 и 20-доларови банкноти. Не по-големи. Аз сам говорих с човека — казах. — Стори ми се доста изпечен. Точно след четири нощи ще се обади пак, за да даде инструкции за предаването. Няма намерение да ни остави време да нагласим капан.
— Е, поне набираме опит, нали? — каза Фаншоу, като се прозяваше. — Може би Медъкс няма да плати.
— Ще плати. Райс се е обадил във всички вестници. Разказал е цялата история около застраховката. Ще се наложи да платим.
— Е, май ще трябва да му съобщя новината. Доста работа ще ни се отвори, докато съберем тези банкноти. Нищо по-едро от 20 ли каза?
— Точно така. Оня тип звучеше като професионалист-отпих малко и продължих. — Ти знаеше ли, че мис Шърмън е алкохоличка?
— Тежък случай ли?
— От това, което чувам, този филм, върху който сега работи, може да й е последен. Секретарката й ми каза, че е трябвало да я водят за ръка по снимачната площадка.
Фаншоу ме загледа умислено.
— Чул съм такива слухове, разбира се, но не мислех, че е толкова сериозно. Как ти се видя Райс?
— Влюбих се в него. Разбираме се чудесно.
— Някакви идеи?
— Най-очевидната. Високо платена звезда се пропива до неспособност да работи. Съпругът й решава да я изцеди до дупка, преди да е станало твърде късно. Урежда да бъде отвлечена и прибира откупа.
Фаншоу кимна.
— Да, може и да е така. Единствената спънка е, че той не е знаел за полицата.
— Не сме доказали това. Може и да му е казала. Идеята ми харесва.
— И какво ще правим?
— Нищо, преди да сме платили откупа. После ще наблюдаваме Райс. Ако чакаме достатъчно дълго, ще си проличи дали той е взел парите.
— А Джойс Шърмън?
— Обзалагам се, че тя няма да се върне.
— И аз също. Е, най-добре е да се обадим на Медъкс. Ще му кажа какво мислиш.
— Много ще се зарадва. За такава теория само би могъл да мечтае — станах. — Трябва да свърша една работа, преди да се прибера. Ако му трябвам, ще бъда в хотел „Кълвър“ след около един час.
— О’кей. Ще се видим на сутринта.
Оставих го да звъни до Сан Франциско и излязох на улицата. Един минаващ таксиметров шофьор подаде главата си и ме погледна въпросително. Махнах му.
— Уилтшър роуд 55 — казах и седнах в таксито.
Уилтшър роуд беше на гърба на булевард Саут, мъждиво осветена улица от малки едноетажни паянтови къщи. Номер 55 беше самотен и тъмен, с малка неподдържана градина и разклатена дървена порта.
Казах на таксито да почака, минах по пътеката и почуках. Едва когато почуках повторно, чух движение, после вратата се отвори и една жена надникна.
— Кой е?
— Тук ли е мистър Хофман?
— Не.
Вратата започна да се затваря.
— Вие мисис Хофман ли сте?
— Какво ви влиза в работата коя съм?
— Имам спешна работа с мистър Хофман. Къде мога да го намеря?
Тя се поколеба, надникна, после взе решение и се дръпна встрани.
— Е, хайде, май е по-добре да влезете.
Последвах я в малка мръсна стая, пълна с овехтели мебели и много прах.
На грубата светлина на електрическата лампа видях, че е на около 35, тъмнокоса, немарлива и намусена. Все още имаше една евтина хубост и ако не се беше занемарила така, сигурно щеше да хваща окото. Носеше стар мръсен пуловер, облечен наопаки, а в средата на сивата й смачкана пола имаше голямо мазно петно.
— Вие ли сте мисис Хофман?
— Да речем, че съм аз — каза тя рязко. — Не мислете, че това е нещо, с което се гордея. Какво искате?
Предложих й цигара. Тя я взе, прие и огънче и седна на разбитото широко канапе.
— Казвай, каквото ще казваш и по-бързо — продължи тя, — трябва да излизам след малко.
— Не знаеш ли къде е съпругът ти?
