Казах обичайните неща, които се казват в такива случаи. Тя не си даде труд да ми отговори.
— Мистър Хауърд Лойд — продължи Райс и махна към високия белокос мъж, който идваше да се здрависа с мен.
Погледнах го с любопитство. Неговото име ми беше така добре известно, както това на Сам Голдуин. Като шеф на „Пасифик Пикчърс“ той беше един от най-богатите хора в света. Изглеждаше блед и изпит, а вдлъбнатите му очи изследваха лицето ми с объркваща настойчивост.
— Радвам се, че дойдохте, мистър Хармъс — каза той с дълбок и бавен глас. — Изглежда, на вашите хора не им е провървяло този път.
— Да — отвърнах аз. — Но и това е част от нашия бизнес.
— А ето и Миклин от Федералното бюро — продължи Райс, като кимна към един нисък, набит мъж, който тръсна брадичката си срещу мен и не понечи да се здрависа.
— Има ли вече някакви новини? — попитах го аз.
— Не. Всеки момент очакваме да получим инструкциите за откупа. Докато не ги чуем, не можем да направим кой знае какво.
— Тъй като вашата компания е длъжна да намери парите-каза Райс, докато си избираше цигара от златна табакера, — може би ще ми кажете кога ще успеете да ги съберете?
— Зависи от сумата — отвърнах аз. — Похитителите искат да им се плаща в дребни банкноти и обикновено предвиждат, че ще трябва да изчакат.
Той запали цигара. Бледите му очи шареха по мен.
— Ясно. А междувременно горката Джойс е в техните ръце. Колкото по-бързо подсигурите една голяма парична сума, толкова по-добре ще бъде.
— Имате ли Някаква представа каква ще — бъде сумата?
Той ме погледна свирепо.
— Как бих могъл да имам?
— Не си ли губим времето — намеси се Лойд нетърпеливо. — Мистър Хармъс, ние мислехме, че ще е най-добре да донесете откупа, когато се получат инструкциите.
— Така ли? Много предвидливо от ваша страна. Значи сте решили да платите?
— Разбира се, че ще платим — каза Райс ядосан. — Искам съпругата ми да се върне.
Погледнах към Миклин.
— А вие? Искате ли да се плати откупа?
Той вдигна рамене.
— Аз бих се опитал да я намеря, преди да се простим с парите, но тъй като съм тук само неофициално, не мога да, направя нищо по въпроса.
— Бяхме предупредени да не намесваме полицията — каза Лойд. — Мистър Миклин е тук само като наблюдател. Щом дадем парите и мис Шърмън се върне, той ще се заеме със случая.
Погледнах към Миклин.
— Може би ще е малко късно — казах аз. — А кое ви кара да мислите, че мис Шърмън ще бъде върната?
— И аз това им повтарям — рече Миклин. — Не искат да ме чуят.
— Разбира се, че ще бъде върната — каза Райс, като изгаси цигарата си и веднага запали нова. — Защо не? За какво им е притрябвала на похитителите, след като си получат парите?
Хвърлих поглед на Миклин, но той леко поклати глава. Изглежда, нямаше никакъв смисъл да им казваме, че похитителите се чувстват по-сигурни, ако жертвите им са мъртви. Съгласих се с Миклин, че ако още не бяха стигнали до този извод, скоро щяха да открият това и без да им казваме.
— Тъй като ние сме длъжни да пратим откупа — казах аз, — полага ни се да получим и малко информация. Съвсем сигурен ли сте, че нито вие, нито мис Лантис сте знаели къде отива мис Шърмън, когато е излязла с колата си онази вечер?
— Отговорих на всички въпроси, на които възнамерявах да отговоря — сряза ме Райс, като ми обърна гръб. — Полицията вече ме изтощи до смърт и да пукна, ако ви позволя да ме измъчвате още.
— Нямаме никаква представа — каза Лойд, — но Джойс често си тръгваше сама от студиото след работа. Шофирането нощем, изглежда, успокояваше нервите, й.
— Носеше ли със себе си някакъв багаж? — попитах аз.
Райс се обърна, за да се втренчи в мен.
— Да не би да намеквате, че жена ми ме е напуснала, когато е излязла?
— Половин милион долара е добра сумичка. Искам да се убедя, че е била отвлечена.
И Райс, и Мира Лантис застинаха. Лойд направи нетърпелив жест. Само Миклин остана равнодушен. Райс мръдна крачка напред и се изпречи пред мен, а бледите му очи святкаха.
— И какво точно искате да кажете с това?
— Искам да бъда сигурен, че тя не си е тръгнала и оставила бележката само за да ви обърка — отвърнах аз, като на свой ред се втренчих в него. — Искам да бъда сигурен, че някой, който знае за застраховката, не я е убил и сега не инсценира отвличане с цел да грабне лесно половин милион. Мис Шърмън не е застрахована срещу убийство, а само срещу отвличане. Също така искам Да бъда сигурен, че тя и вие не сте скроили тази работа, за да припечелите малко джобни пари. Това е, което искам да установя.
— Ах, ти…!
Райс успя да се овладее с усилие. Яростта, която припламна в очите му, изчезна, сякаш осъзна, че се впуска в много опасна територия.
— С други думи вие и вашата скапана компания бихте изклинчили от плащането на откупа, стига да можете — каза той, а гласът му не беше много стабилен.
— Това е идеята — отвърнах бодро аз. — Ние плащаме, само ако се налага, а аз още не съм убеден, че се налага. Бих искал да видя стаята на мис Шърмън.
— Един момент — намеси се Лойд. — Мога да разсея едно от съмненията, които ви измъчват. Съвсем невероятно е Джойс да е избягала. Тя е по средата на снимането на филм и е твърде отдадена на киното, за да се откаже от най-добрата роля в своята кариера. Не, не е избягала. В това съм напълно убеден.
— Сигурно ще загубите доста пари, ако снимането на филма се забави — казах аз.
— Хиляди. Работата е по-сериозна, отколкото можете да си представите. Вече сме похарчили три четвърти милион и ако тя не се намери, ще ги загубим. Тя трябва да бъде открита.
— Бих искал да видя стаята на мис Шърмън.
Мира Лантис тръгна към вратата. Последвах я по стълбите и по коридора към една голяма просторна стая, боядисана в зелен лак, с кафяви завеси, осветени огледала и легло с голяма възглавница в кафяво и зелено. Хубава стая за филмова звезда. Усетих, че ще се изгубя в нея.
— Тя взе ли със себе си някакъв багаж? — попитах аз, когато Мира щракна осветлението.
— Не.
Тя понечи да си тръгне, но аз се изпречих пред нея.
— И вие ли не знаете защо е излязла сама онази нощ?
Тъмните блестящи очи се взряха в моите. Тя се приближи още до мен.
— Пиеше като смок — каза тя меко. — През половината време не знаеше какво върши. Онази вечер беше пияна както всяка вечер. Не виждате ли, че те се опитват да скрият това? Често излизаше с колата и караше като луда. Те мислят само за филма. А трябваше да я настанят в болница.
Почесах се по врата и погледнах надолу към нея. Имаше такъв вид, от който ми мина през ум, че сигурно няма да ми издере лицето, ако я целуна.
— А, ето каква била работата… И от колко време продължава така?
— Месеци наред. Това може да е последният й филм. Почти през цялото време трябваше да я водят за ръка на снимачната площадка.
— Значи отвличането, е станало в удобно време?
Тя не каза нищо.
— Мислите ли, че е била отвлечена?
— Защо не? Тя не беше достатъчно умна, за да измисли такава бележка.
— Може би се лъжа — казах аз, — но имам чувството, че не я харесвате много.
— Обичам я — каза тя. — Всички я обичат.
