— Аз също — каза Хелън сериозно.
Продължихме по прашния главен път. Бакалинът беше прав. Щом излязохме от града, ако можеше да се нарече град, видяхме в далечината фермите и акри от цитрусови горички. Барсдейл може да беше тих и малък, но беше също и чист, и трудолюбив.
Като стигнахме черния път, намалих и завих. Изкачвахме се около десет минути. От двете ни страни имаше прасковени градини, натежали от плод. Вече наближаваше 8 и половина и слънцето се спускаше зад хълмовете.
Минахме още няколко мили, оставяйки прасковените градини зад себе си и стигнахме до участък от земя, който не бе обработван от години. Сред буренясалата градина стоеше дървена къщурка, която изглеждаше сякаш едно подухване ще я срине.
— Май е това — казах аз и спрях пред големите порти, водещи към къщурката.
Слязохме. В един прозорец без перде мъждукаше светлина. Като вървяхме по тревясалата пътека, видях една фигура да се приближава до прозореца, а после да се отдръпва назад.
— Е, тя си е вкъщи — прошепнах аз и пристъпих до входната врата. Нямаше нито звънец, нито чукче. Потропах с ръка по напуканата врата.
Постояхме малко, загледани в градината и неподдържаните празни портокалови дръвчета. После вратата се отвори и пред нас застана една висока жена, около 75-годишна, с изпито лице — набръчкано и мръсно. Бялата й коса се показваше под широката й сламена шапка и висеше на кичури върху лицето й. Очите й бяха вдлъбнати и мътни. Тъмнозелената й кадифена рокля беше кърпена отново и отново.
— Искате ли нещо? — попита тя, като гледаше Хелън и зяпаше нейната елегантна ленена рокля с неприкритото любопитство, което човек би очаквал от едно дете.
— Името ми е Хармъс, а това е съпругата ми — казах аз. — Доколкото знам, вие сте държали един блок с апартаменти в Сан Бернадино преди няколко години.
Тя се намръщи.
— Така ли? Не си спомням. Какво ви влиза в работата?
— Правя разследване около Сюзън Джелърт. Тя май е живяла при вас по едно време.
В замъглените очи се появи интерес.
— Тя неприятности ли има?
Стори ми се, че ще бъде доволна, ако й отговоря утвърдително. Реших да изпразня целия пълнител.
— Мисля, че е била убита.
— Така ли? — Тя ме зяпна. — Моят мъж я предупреждаваше, че ще свърши зле. По-добре влезте. Той би искал да чуе за това. Много пъти ми е казвал, че тя ще стигне дотам, че да бъде убита. Той много разбира от такива неща. Аз винаги го слушам. Досега не е сгрешил.
Тя се обърна и тръгна по тъмния коридор към една стая в дъното на къщата.
— Ето на, започва се — казах шепнешком на Хелън.
Стаята, осветена от газена лампа, беше едновременно кухня и дневна. Голям фотьойл беше примъкнат до празната камина, а пред него имаше чифт износени домашни пантофи. Когато влязохме, мисис Пейсли стоеше зад фотьойла и говореше:
— Събуди се, Хоръс — казваше тя, — един господин е дошъл да те види. Оная Джелърт е била убита. Точно както ти казваше. — Тя се обърна към мен. — Ще извините съпруга ми, че не става. Той беше много болен. Почти умря. — Тя се наведе към мен с блеснали очи и прошепна: — Има слабо сърце, но не го знае. Трябва да съм много внимателна с него.
— Съжалявам — казах аз, като усетих, че започвам леко да се изпотявам. — Не искам да го безпокоя.
— Седнете. Той ще ви слуша. Той иска да чуе какво ще кажете, но не го тревожете с въпроси. Аз ще ви отговарям.
— Благодаря — казах аз и седнах на един стол с висока облегалка. — Предполага се, че мис Джелърт е умряла при нещастен случай. Историята е такава: докато чистила прозорци, стълбата се счупила и тя си срязала артериите на китките. Аз съм застрахователен детектив. Тя беше застрахована при нас и ние, сме почти убедени, че е била убита. Търсим информация — всякаква информация, която може да ни е от помощ.
— Чу ли, Хоръс? — каза старицата, обръщайки се към празния стол. Силният й дрезгав смях накара косата ми да настръхне. — Чистила прозорци! Онази малка мръсница да чисти прозорци! Това е нещо, което никога няма да повярвам. Тя не би повдигнала ръка да почисти каквото и да е. И двете бяха страшно мързеливи. Живееха в мръсотия. Толкова пъти мистър Пейсли трябваше да им обръща внимание за начина, по който си поддържат стаите.
— Тя била у Джак Кон, когато това се случило — казах аз. — Той се оженил наскоро за Корин Джелърт. Вие познавахте ли го?
— Оженил се наскоро? Та те са женени от години. Дали го познавам? Едва ли някога ще го забравя: този отвратителен пандизчия. Спомням си като дойде в блока, преди да го пипнат. Влезе и хвана Корин с оня агент. Забравих му името. — Тя отново се обърна към празния стол. — Как се казваше онзи, дето се навърташе около Корин? Оня, дето се обличаше толкова добре и караше голям Кадилак?
— Пери Райс? — казах аз.
Тя се обърна и се втренчи в мен.
— Точно той. Мистър Пейсли щеше да ми каже. Той има много добра памет за имена. Да, така се казваше. Никога няма да забравя онази сцена. Мистър Пейсли се качи и им каза да спрат да вдигат толкова шум. Оня тип Кон го изхвърли. Аз гледах. Корин нямаше нищичко върху себе си. Райс беше изправен до стената, бял като призрак. Кон имаше пистолет в ръката си. Никога не разбрах как мистър Пейсли прояви толкова смелост да отиде горе. После пристигнаха ченгетата и хванаха Кон. Имаше стрелба. Ченгетата счупиха ръката на Кон. Дори и тогава той се бореше през цялото време, докато го сваляха по стълбите. Никога няма да забравя тази нощ.
Попивах всичко това. Хелън също.
— Значи Кон е бил женен за Корин по това време?
— Разбира се, че беше. Какъв разбойник! Обираше бензиностанции и отдалечени магазини. Ченгетата го търсеха от седмици. Докато го отвеждаха, той крещеше, че Корин го е издала на полицията. Не бих била изненадана. Той винаги я е търсел заради парите й и когато онзи Райс тръгна с нея, тя е била доволна да се отърве от Кон.
— Доказа ли се, че тя го е издала?
— Не знам дали е доказано, но аз чух Сюзън да се кара с нея за това, когато те се разделяха. Мислех, че Сюзън ще я убие и трябваше да изпратя мистър Пейсли горе да ги разтърве.
— Защо се биеха? — попитах аз, като усещах, че за пръв път откакто започнах да разследвам този случай, научавам нещо важно.
— Ами, Сюзън се сваляше с онзи тип Кон. Тя би се сваляла с всеки, който носи панталони. Корин не знаеше, но аз знаех. Знам, че Кон идваше в апартамента, когато Корин я нямаше. С онази малка мръсница прекарваха цели часове заедно.
— Значи тя е знаела, че сестра й е издала Кон на полицията?
— Тя така каза. Каза, че ще убие Корин. Чух как крещеше с всичка сила. Мистър Пейсли се качи и им каза да престанат. След около час Корин слезе с багажа си и замина. Повече не я видях. Сюзън остана още няколко седмици и после напусна. Добре се отървах от този боклук!
— Какво стана с тях?
— Не знам какво е станало с Корин. Чух, че била отишла в Буенос Айрес, Сюзън отиде в Лос Анжелос. Някой ми каза, че правела стриптийз или нещо такова. Бях доволна, че напуснаха къщата ми.
— Те са съвсем еднакви близначки — казах аз. — Само дето едната е светлокоса, а другата тъмна. По едно време май Сюзън носела тъмна перука и никой не можел да ги различи. Когато тя е с перука, има ли някакъв начин да ги разпознае човек?
— Аз бих могла по всяко време — каза мисис Пейсли и се ухили, като показа венците си. — Тези двете Нямаха никакъв срам. Разхождаха се наоколо чисто голи. Много пъти мистър Пейсли ги е заварвал така. Не беше редно и аз се оплаквах, но не им правеше впечатление. Корин имаше белег по рождение. Винаги
