Беше простреляна в рамото от около шесткалиброво оръжие. Нямаше счупени кости, но беше загубила много кръв. Нищо не можех да направя, затова се върнах до прозореца. Тъкмо навреме, за да зърна тъмната фигура, застанала полускрита зад едно дърво, с лице срещу колибата. Извадих пистолета и стрелях наслуки към него. Изстрелът не беше лош. Видях как се разхвърча кора от дървото, зад което се криеше. Той отвърна на огъня и аз отново стрелях.
После той се шмугна обратно в гората и изчезна от погледа ми.
Зачаках, като се опитвах да си спомня точно колко куршума имах в пистолета. Мислех, че са останали два, но не бях сигурен.
— Стив.
Обърнах се бързо и отидох при нея.
— Какво става? — попита тя. — Припаднах ли?
— Да. Аз те изпуснах — казах и коленичих до нея. — Как се чувстваш?
— Малко съм гроги, но съм добре. Какво става?
— Онзи е отвън. Успях да те домъкна до тази съборетина. Не е кой знае какво, но ако го удържим до разсъмване, ще се оправим.
Погледнах пак навън, но от него още нямаше и следа. Ако бях на негово място, бих заобиколил колибата и бих се появил отзад. Прозорецът беше само един, отзад нямаше друг. Той така и направи.
Докато проверявах пистолета, където намерих само един патрон, Хелън прошепна:
— Мисля, че е отзад. Чувам нещо.
Не се дръпнах от прозореца. Ако имаше намерение да влезе, той трябваше да мине през вратата или през прозореца. Отзад нямаше как да влезе.
— Слушай — казах аз.
Той наистина беше отзад. Чухме как краката му мачкат сухите листа.
Приготвих пистолета и зачаках. Минутите се заредиха. Изведнъж задната стена на колибата изскърца. По нея тропаха крака. Последва приглушен шум; който ме накара да се обърна назад с разтуптяно сърце.
— Той е на покрива — прошепна Хелън.
Отидох до нея и коленичих.
— Не може да стигне до нас.
Щеше ми се да си вярвам, но просто не исках да я плаша. Нещо падна в тъмнината и се приземи, като цопна на пода.
— Какво е това? — каза Хелън и се вкопчи в ръката ми.
Щракнах фенерчето и осветих с лъча колибата. Не се видя нищо. Насочих лъча към покрива. Там нямаше никаква дупка.
— Смъкна се по комина — прошепна Хелън. — О, Стив! Мислиш ли…?
Станах и бавно прекосих стаята до ръждясалата печка. Насочих светлината към нея. За миг не можах да различа друго освен паяжини и прах, после от прахоляка се плъзна една шестфутова гърмяща змия. Щом светлината я докосна, тя се извъртя конвулсивно и се сви зад купчина разкапани чували.
Усетих как потта се стичаше по гърба ми, когато отстъпих бързо назад.
— Къде отиде? — попита Хелън ужасена.
Застанах до нея.
— Зад онези чували. Имам само един патрон.
— Тогава изчакай. Не прави нищо. Тя… тя може да си тръгне.
Първият ми импулс беше да я грабна и да изхвърча навън, но знаех, че Кон е там и ме чака да направя точно това. Движех светлината непрекъснато, държах пистолета насочен напред, а очите ми се местеха от купчината чували към прозореца. Знаех, че Кон може да използва момента, за да се промъкне до прозореца, надявайки се, че аз следя змията. Трябваше да съм готов и за двамата.
— Ето я! — каза Хелън и сподави писъка си.
Дългото люспесто тяло се плъзна през стаята срещу нас. Насочих светлината точно към нея и тя се отдръпна. Не посмях да стрелям. Ръката ми трепереше, а ако не улучех, бяхме загубени.
— Можеш ли да държиш фенерчето? — казах аз през стиснати зъби.
Тя го взе от ръката ми.
Изхлузих сакото си.
— Дръж светлината стабилно. Ще я хвана с това.
— Не, Стив! Не се доближавай до нея!
— Всичко е о’кей. Не се тревожи.
Станах, мушнах пистолета в джоба си, хванах сакото в двете ръце като бикоборец на арената и започнах да се приближавам много бавно към змията.
Хелън се тресеше толкова силно, че едва държеше фенерчето. Змията изплющя, сви се на кълбо и издигна главата си с форма на пика.
О’кей, бях изплашен. Опитах се да направя още една крачка, но видът на този звяр ме парализира. Стоях там със сакото в ръце и треперещи колене, а змията се залюля и се приготви да ме нападне. Когато се хвърли напред, аз я ударих със сакото, отметнах главата й настрани, после скочих назад, извадих пистолета си и се опитах да се прицеля в главата й, докато тя отново се приготвяше за скок, но ръката ми беше нестабилна. Изругах и изпуснах пистолета, а после отново грабнах сакото.
И точно тогава една сянка затъмни прозореца и избумтя пистолет. За миг не бях сигурен дали съм застрелян или не. Метнах се върху пистолета си, сграбчих го и се завъртях.
— Не стреляй, не стреляй! — изкрещя някой.
— Не стреляй, Стив! — извика Хелън. — Това е полицията!
Хвърлих пистолета, сякаш беше нагорещено желязо, и бавно се изправих. Закован на прага, с пистолет насочен към мен, стоеше кавалерийски полицай.
— Горе ръцете!
Вдигнах ръце и се огледах за змията. Тя лежеше свита с простреляна глава.
— Добър изстрел — казах аз. Чух шума на потегляща кола на главния път, но не ми пукаше. — Братле, това беше страшно добър изстрел.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
I
Три дни по-късно аз влязох в Лос Анжелос, след като бях оставил Хелън в болницата в Сан Бернадино. Неприятно ми беше да тръгна без нея, но тя не биваше да се мести и тъй като докторът ме увери, че няма да има усложнения, аз трябваше да се върна към работата.
Полицията в Сан Бернадино ми беше задавала много въпроси, но аз не им разказах цялата история. Все още не бях готов да извадя наяве всичко около случая и не исках те да се втурнат презглава, преди да е дошло време. Казах им, че сме били нападнати от въоръжен престъпник и сме потърсили убежище в колибата. Уверих ги, че змията е била вътре, когато сме влезли. Кавалерийският полицай ми каза, че чул стрелбата и тръгнал по следите. Не бил видял престъпника, но го чул да потегля. Аз не се съмнявах, че беше Кон. Гърмящата змия потвърждаваше това, но си замълчах относно самоличността му. Щом свърших с отговарянето на въпросите и се разделих с Хелън, потеглих за Лос Анжелос.
Първо се отбих в хотела и си прибрах пощата. Шерифът Питърс беше удържал на думата си. Беше ми изпратил снимка 8,2?10,8 см на момичето, което аз вече смятах за Корин Кон. Снимката беше добра и ясно показваше белега. Разглеждах я няколко минути, като се опитвах да се убедя, че това беше Корин, но въпреки всичко момичето ми приличаше на Сюзън.
Трябваше да разбера дали вече има предявен иск. Прескочих до кантората на Фаншоу.
Там беше и Медъкс, който ме изгледа кръвнишки, когато влязох.
— Какво искаш? — сопна се той. — Нямаш работа тук. Ти напусна!
— Бях останал с впечатлението, че тази кантора е на Фаншоу — казах аз, като затворих вратата. — Ако
