мислиш, че знаеш!
Тейлър остави внимателно чашата на масата. Отиде до нея и сложи ръце върху раменете й. Лицето му беше побеляло.
— Знаеш, че това е гадна лъжа, нали? — каза той.
Тя отметна ръцете му.
— Няма да те лъжа повече, Хари — каза тя. — Вече не ми е забавно. По-рано ми доставяше удоволствие да поддържам глупавата ти дребна гордост. Сега не ми се занимава с това.
Тейлър я удари по лицето.
Фенър дръпна шапката на тила си и се придвижи малко по-напред.
— Ще те убия за това! — извика Тейлър с разтреперан глас.
Глори попипа бузата си.
— Не можеш да убиеш хорските приказки — озъби му се тя. — Не ти ли писна да използваш главата си като поставка за шапки? Защо не поумнееш? Приключвам с теб. Давам ти пътя!
Тейлър пребледня още повече.
— Заради онзи тип, а? — Ръката му докосна чашата и той я вдигна.
— Внимавай с кръвното си налягане — усмихна се тя подигравателно — или ще вземеш да експлодираш.
Когато тя отвори вратата, Тейлър хвърли по нея чашата. Пръсна се в стената, на метър от главата й.
Фенър се дръпна от илюминатора и се изправи.
„Нека се карат“ — помисли си той, обърна се, слезе от лодката и се запъти към хотела.
ТРИ
Когато Райгър влезе в работилницата на Найтингейл, Фенър наблюдаваше как дребният човек боядисва един ковчег.
— Имаме работа за теб — каза той. — Ще мина да те взема в осем часа. Фенър запали цигара.
— Каква е тази работа?
— Ще видиш.
— Слушай, Райгър. Така няма да се разберем. Или ще работим заедно, или всичко да върви по дяволите. Каква е работата?
Райгър почеса крайчеца на устата си с нокътя на палеца си.
— Имаме пратка жълти. Тази нощ ще ги докараме.
— О’кей — отвърна Фенър, — ще бъда тук.
Райгър излезе.
— Доброжелателен тип — каза Фенър на Найтингейл. — Имам чувството, че няма да се разберем.
Найтингейл изглеждаше разтревожен.
— Държиш се с него не както трябва — каза той и поклати глава. — Той е зъл. По-добре внимавай какво прави.
Фенър започна да барабани по капака на ковчега с нокти.
— Ще внимавам. — Кимна на Найтингейл и слезе долу.
На бюрото седеше Кърли и пишеше нещо в някаква тетрадка. Когато мина покрай нея, тя го погледна с надежда.
Фенър спря.
— Здрасти, мила моя — каза й той. — Тази сутрин си си сложила доброто лице и хубавата фигура.
Кърли отвори широко големите си очи.
— Боже мой! — каза тя. — Радко ме подслаждат с такъв сироп.
— Няма значение. Когато ти се случи, ще ти идва като приятна изненада.
Кърли захапа края на писалката. Погледна го замислено.
— Вече в играта ли си? — попита го тя.
Фенър кимна.
— Видя ли Пио?
— Видях го.
Кърли въздъхна.
— Не е ли красавец?
— Не бих го нарекъл така. Ти не го мислиш за кой знае какво, нали?
— Какво значение има какво мисля аз?
На Фенър изведнъж му хрумна нещо. Той седна на ръба на бюрото й.
— Чакай малко, скъпа. Да не би Карлос да означава нещо за теб?
Кърли отвърна:
— Никой не означава нищо за мен. А ти си дръж носа настрана от моите работи, става ли? — Очите й му казаха твърде много.
Той стана и се ухили.
— Да, да. Естествено. Не ме разбирай погрешно. Само си помислих, че би искала да положиш къдрава главица на рамото ми, за да ми разкажеш за проблемите си.
— Е, сгрешил си — каза тя троснато. — Аз нямам проблеми.
Фенър се ухили отново и излезе на улицата. „Значи ето каква била работата — помисли си той. — Кърли се е размекнала по Карлос, но не може да стигне доникъде. Доста тежко е да си паднеш по малък плъх като него.“
Повървя известно време по тесни улички, върна се, влезе в един бар, за да пийне нещо, и през цялото време проверяваше дали някой не го следи. Когато се увери, че няма такова нещо, отново се запъти към центъра.
Стигна до сградата, в която се помещаваха федералните власти, обиколи отпред няколко пъти, като внимателно наблюдаваше улицата, след това се шмугна във входа и с асансьора се изкачи до кантората на ФБР.
Представителят на ФБР се казваше Хоскис. Той стана и му протегна влажната си ръка.
Фенър се ръкува и седна тежко на стола срещу него. Извади документите си от вътрешния джоб и му ги подаде.
— Казвам се Фенър. Ето това е разрешителното, което ми позволява да работя като частен детектив. Тук съм във връзка със задача, възложена ми от мой клиент, и искам да ви съобщя някои факти.
Хоскис прегледа документите, намръщи се, после попита:
— Фенър? Този, който разнищи случая с отвличането на Бландиш?
Фенър кимна.
— Това е добре — ухили се Хоскис. — Познавах Бренън. Той ми разказа тази история. Е, ако мога да помогна с нещо, не виждам защо не. Ще се радвам да го направя.
— Не мога да съобщя всичко, но търся едно момиче. По някакъв начин в цялата работа е замесен Карлос. Уредих да ме препоръчат пред него и сега се закачих за бандата им. Искам да знаете това, защото не желая да си имам неприятности с вашите момчета. Тази вечер отивам с Райгър да прибера пратка китайци. Ще тръгнем някъде около осем. Реших, че може би ще ви е интересно да го чуете.
Хоскис изду бузи.
— По дяволите! — каза той. — Изглежда нямате представа с каква шайка се захващате. Ако Карлос научи за този разговор, ще ви направи на храна за котки. Този тип е най-опасният плъх по крайбрежието.
Фенър вдигна рамене.
— Знам това — отговори той. — Внимавам. Не мисля, че някой ме е видял да идвам тук. Защо още не сте разбишкали тази банда?
— Нямаме доказателства. Знаем каква им е играта, но никога не сме ги хващали докато я играят. Разполагаме със самолети и катери в бреговата охрана, но някак си успяват да се промушат без проблеми. Веднъж ги хванахме, но на борда нямаше нищо. Те са жестоки. Имам чувството, че са хвърлили чужденците
