Очите на Фенър се свиха.
— Прави каквото ти казвам — отговори му той.
Скейф вече завързваше лодката. Всички слязоха. Тогава Фенър забеляза лимузината, паркирана в една сянка.
— Лягайте долу! — изкрещя той и се хвърли по очи. От широкия прозорец на колата долетя стрелба. Фенър извади пистолета и стреля три пъти. Всички останали бяха залегнали, освен Милър, който очевидно беше твърде замаян, за да направи каквото и да било. Пороят куршуми от лимузината надупчи гърдите му и той се свлече на земята, без да издаде звук.
Скалфони изведнъж скочи на крака и се втурна към колата с последната бомба. Веднага щом тя излетя от ръката му, той се сви, хвана се за гърлото и политна напред. Бомбата падна малко пред лимузината и я преобърна на една страна.
Фенър скочи на крака и се втурна през улицата с безумни викове, като не преставаше да стреля. От колата изпълзяха трима души. Единият се суетеше с ремъка на автомат „Томсън“. И тримата изглеждаха зашеметени от взрива. Фенър стреля по този с автомата и той падна по очи. Скейф изтича напред, хвана втория и започна да го удря по главата с дръжката на пистолета си.
Третият се извърна и стреля почти от упор по Фенър, който сякаш не забеляза струйката кръв, която се появи в средата на дясната му буза. Той изрита мъжът през краката, събори го и настъпи китката му така, че пистолетът изпадна от дланта му. След това се наведе над него и с дръжката на пистолета си го докара до несвяст. Докато се изправяше, иззад ъгъла излезе друга кола и се насочи към тях. От прозорците й се стреляше.
„Това е то“ — помисли си Фенър. Той изтича на зигзаг зад преобърнатата кола. Куршумите шибаха улицата пред краката му. Скейф се опита да се скрие, изкрещя и започна да се движи в кръг. След още няколко изстрела падна.
Фенър стреля четири пъти иззад обърнатата кола и се огледа, за да види кой е останал. Алекс и Кемерински се бяха върнали на лодката. Още докато се ориентираше в положението, Кемерински започна да стреля с автомата. Нощта изведнъж се изпълни с трясъци и огън.
Фенър реши, че е време да тръгва. Алекс и Кемерински можеха да се справят с положението от позицията си. Той искаше да стигне до къщата на Глори Лидлър.
Изчака удобен момент, отстъпи назад под прикритието на обърнатата кола и бързо се втурна по най- близката пряка.
В далечината дочу полицейски свирки и хукна по друга малка уличка, надалеч от приближаващия се звук. Имаше твърде много работа, за да може да си позволи да го задържат в полицията.
Когато излизаше на главната улица покрай него мина такси. Фенър изтича и махна на шофьора, който натисна спирачките. Фенър отвори рязко вратата и каза адреса.
— Карай бързо, приятел. Наистина бързо.
Шофьорът включи на скорост и таксито се понесе напред.
— Какво става тук? — попита той, без да отделя очи от пътя. — Като че ли се води битка!
— Точно така — отвърна Фенър. — Битка е точната дума.
Шофьорът показа главата си през прозореца и каза:
— Радвам се, че отивам в другата посока. Там ми се струва, че е опасно.
Фенър не стигна с таксито до самата къща. Накара го да спре на разклона на пътя и изтича до нея колкото се може по-бързо. Лампите в предните стаи светеха и когато приближаваше, видя, че някой се отдалечава от предния вход. Мушна ръка под сакото си и разкопча кобура.
Когато наближи, едно момче с униформена шапка спря и се върна към него. Беше разносвач.
— Не сте ли случайно мистър Фенър? — попита то.
— Фенър съм. Телеграма ли има за мен?
Момчето му подаде един плик и му поднесе тефтерчето си. Докато се подписваше, то каза:
— Доста време звънях. Лампите светят, а няма никой.
Фенър му даде четвърт долар.
— Така заблуждаваме крадците, синко — каза той и влезе в къщата. Мушна телеграмата в джоба си, опита дръжката на входната врата, отвори я и влезе.
Бъгси лежеше в предната стая и около главата му имаше локва възчерна кръв. Очите му бяха полуотворени и гледаха безжизнено към Фенър. Устата му беше отпусната, жълтите му зъби се показваха, сякаш ръмжеше и скимтеше от страх.
Фенър го огледа. Не можеше да направи нищо. Бъгси беше мъртъв. Извади пистолета си и влезе бавно във вестибюла. Ослуша се, после отиде в спалнята. На един стол седеше Тейлър с лице, изразяващо изненада и уплаха. От устата към ризата му имаше струйка съсирена кръв. Очите му бяха неподвижни и безизразни.
— Така, така — каза Фенър гласно и огледа стаята.
Не беше трудно да разбере какво се беше случило. Тейлър е седял с лице към вратата, може би е разговарял с Глори. После е влязъл някой, когото той познава. Вероятно е вдигнал глава да го види, успокоил се е и този някой го е застрелял в гърдите.
Фенър се приближи и докосна ръката му. Тя изстиваше, но не беше напълно студена.
Откъм кухнята изстърга един стол, сякаш някой ставаше от маса. Фенър замря и се ослуша. Звукът се повтори. Фенър стигна до вратата и надникна навън. После мирно тихо излезе, с насочен пистолет.
Найтингейл беше прав и се държеше за облегалката на един стол. В ръката му имаше автоматичен пистолет, но когато позна Фенър, той го отпусна до тялото си.
— Ранен ли си? — попита го Фенър.
Нещо в начина, по който стоеше изправен, го накара да му зададе този въпрос.
— Всичките са в корема ми — каза Найтингейл бавно.
Започна да заобикаля стола и когато Фенър отиде да му помогне, той го спря нервно:
— Не ме пипай!
Фенър се отдръпна и го изчака да седне сам. Когато най-накрая успя, по лицето му течеше пот.
— Стой така — каза му Фенър. — Ще доведа лекар.
Найтингейл поклати глава.
— Трябва да говоря — каза той бързо. — Лекарят няма да ми направи нов корем.
Той се наведе бавно напред, като се притискаше с ръце отпред.
— Какво се случи?
— Застрелях Тейлър и този плъх, Бъгси ме улучи. Мислех, че мога да му се доверя. Преди да го застрелям ме продупчи с пет куршума. След това го подредих.
Найтингейл гледаше втренчено в пода. Когато заговори отново, гласът му беше много дебел.
— Те убиха Кърли. Сега тази сметка е уредена. Исках да пипна и Карлос, но май вече няма да мога.
— Убиха я, защото вие двамата с нея ме измъкнахте от лапите им.
— Да, така е, но Тейлър винаги е искал да я махне от пътя си. Тя знаеше прекалено много. Тя и аз, и двамата знаехме прекалено много. Знаехме за теб. Глори е в дъното на всичко. Тя и нейния китаец.
— Какъв китаец? — попита Фенър тихо.
— Чанг. Онзи, който оставиха в кантората ти.
— Ти знаеше за него?
Найтингейл затвори очи. Стисна още по силно корема си. Само това и превиването напред му помагаха все още да се държи, да не рухне. Най-накрая каза напрегнато, сякаш някой го душеше:
— Да, знаех за него. И Карлос беше разбрал за жълтия. Глори ходеше с него тайно и шикалкавеше. Когато Тейлър я заведе в Ню Йорк, Чанг също тръгна с тях. Този китаец работеше за Карлос. Карлос реши, че жълтият не може да ходи с Глори и изпрати двамина да го държат под око. Хванали са го в крачка и са го убили. Тейлър го е сложил в кантората ти.
Фенър слушаше неподвижно.
— Защо? Защо в моята кантора, дявол да го вземе?
Найтингейл поклати глава:
— Не знам. Има някаква по-дълбока игра. — Говореше по-бавно, всяка дума му костваше все повече и повече усилия. — Нещо се е случило по време на това пътуване до Ню Йорк. И то е причина за всичко
