останало.
— Чанг? Глори падаше ли си по него? — Фенър си помисли, че вече вижда края на цялата история.
Найтингейл започна да трепери силно, но не се предаде. Болката го ядеше и той бързо губеше сили, но се преструваше, че му няма нищо. Искаше да покаже на Фенър, че може да приеме всичко, без да скимти.
— Беше луда по него — каза Найтингейл и започна леко да се олюлява на стола.
— Къде е тя сега?
— Побягна, когато започна стрелбата. Тейлър щеше и без друго да я погне, ако не се бях намесил аз. Сега ми се ще… да бях почакал… преди да го убия.
Закъсня и не можа да го задържи. Найтингейл се строполи от стола. Фенър коленичи и повдигна главата му.
— Гроти е добър човек — каза Найтингейл слабо. Кажи му, че съм ти помогнал. Така ще сме… квит.
Погледна нагоре към Фенър през дебелите си очила, опита се да каже нещо, но не успя.
Фенър му обеща:
— Ще му кажа. Ти беше добър към мен.
Найтингейл прошепна:
— Тръгни след… Карлос. Има една бърлога… на гърба на бара „Уиски Джо“…
Усмихна се на Фенър, лицето му се изопна и той умря.
Фенър внимателно положи главата му на пода и се изправи. Избърса дланите си с кърпата си и отправи празен поглед към срещуположната стена. „Остава Карлос — каза си той — и може би цялата тази работа ще приключи.“ Когато прибра кърпата, в джоба си напипа телеграмата. Извади я и я прочете:
Умрялата жена, която смяташе за Мериан, доказано с отпечатъци от пръсти, е отвлечената дъщеря на Андрю Линдзи. Предполагам, Мериан не е това, за което се представя. Пола.
Фенър бавно смачка телеграмата в ръката си. Значи ето какво било, каза си той. Сега вече мисля, че мога да реша загадката.
Погледна още веднъж към Найтингейл, после полека излезе от къщата.
Къде беше отишла Глори? Сега Тейлър беше мъртъв и тя отново беше свободна. Фенър си помисли, че би я намерил при Нулън. Разбира се, би могла да отиде навсякъде другаде, но си струваше да опита при Нулън. Когато една дама види трима застреляни на един път и сама избегне смъртта на косъм, едва ли ще е способна да крои хитри планове. Нагазила е в несигурна почва и би се обърнала към единствения човек, когото познава добре. „Тя би трябвало да познава Нулън — убеждаваше сам себе си Фенър — в края на краищата, той й е бил съпруг, нали?“
Върна се на главната улица, спря такси и отиде до казиното. Недалеч от входа стояха двама полицаи, които го изгледаха някак особено, когато мина покрай тях. Фенър се ухили при вида на тази предпазливост на Нулън. Мина през голямата зала, която всеки момент щяха да затворят. Светеше само една лампа и нямаше никой, освен двама кубинци по ризи, които покриваха игралните маси, за да не се прашат. Когато Фенър влезе, те вдигнаха глави.
— Нулън още ли е тук? — попита ги той и се запъти към офиса му.
— Сега е зает — каза единият кубинец и тръгна след него, за да го спре. Фенър го изпревари, отвори вратата на офиса и влезе.
Около бюрото седяха Нулън, Кемерински и Алекс. Пред тях имаше черна бутилка без етикет и няколко чаши. Всички пушеха. Когато влезе, те се стреснаха и отново се отпуснаха, щом видяха, че е Фенър. Лицето на Нулън се изкриви:
— Какво му викаш на това? — попита той с горчивина. — Скейф и Скалфони са мъртви, а тези двамата едва са се отървали. Това ли според теб е смачкването на Карлос?
Фенър нямаше никакво настроение да си приказва с Нулън. Опря длани на бюрото и го погледна в очите.
— Млъкни, чучело такова! За какво си се разврещял? Скейф и Скалфони са мъртви? Мислиш си, че можеш да се биеш, без да дадеш жертви? А какво ще кажеш за другата страна? Ликвидирахме всичките им лодки. Тейлър е мъртъв, Найтингейл е мъртъв, Милър е мъртъв, Бъгси е мъртъв и още шест или седем други. Това не си ли струва усилията?
Нулън се втренчи в него:
— Тейлър? — гласът му едва ли беше по-силен от шепот.
Фенър кимна.
— Остават Карлос и Райгър. Тези двамата са ми особено нужни. И това е краят на тази шайка.
Кемерински каза:
— Той знае какво говори. Аз продължавам с него.
Алекс кимна и изръмжа.
— Добре — каза Фенър. — Какво чакаме тогава? Къде е „Уиски Джо“?
— Това е една дупка близо до „Негро Бийч“.
Фенър се обърна към Нулън:
— Тръгвам да пипна Карлос. Когато се върна, искам да поговоря с теб. Не си отивай. Това ще е краят на цялата работа.
— Вземете два автомата — каза той на другите двама. — Отиваме в „Уиски Джо“. Карлос е там.
Алекс излезе. Кемерински изглеждаше притеснен.
— Само ние тримата? — попита той.
Фенър поклати глава:
— Ще бъда само аз. Вие ще се намесите по-късно, за да почистите помията.
Фенър излезе с Кемерински. Алекс ги чакаше в колата, стиснал два автомата „Томсън“. Когато потеглиха, Фенър им каза:
— Ще вземете автоматите. Ще чакате вън и когато чуете стрелба, ще се намесите и ще ликвидирате всичко, което ви се изпречи пред погледа. И няма да спирате да стреляте, докато има нещо, по което може да се стреля, разбирате ли?
— Страхотна нощ е тази — каза Алекс.
Голямата кола се спусна по „Дювъл стрийт“ бързо. Тази улица преминаваше по цялата дължина на острова. Беше късно и по пътя си не срещнаха други коли. Кемерински караше много бързо. Когато стигна „Южната улица“, той намали скоростта и зави надясно. На края на улицата спря до бордюра и угаси мотора.
— „Уиски Джо“ е ей там на ъгъла.
Фенър излезе от колата и тръгна нататък. Двамата го последваха, скрили автоматите под саката си.
— Имало някакви помещения на гърба, знаете ли ги? — попита Фенър.
— Има един склад отзад, може би за него става дума — отвърна Алекс.
— Ще отидем да видим.
Барът „Уиски Джо“ беше затворен. В тъмнината той не беше нищо повече от купчина черни дъски.
— По тази уличка — каза Алекс тихо.
— Стойте тук, докато огледам — каза им Фенър. — Ще се върна.
Той тръгна по уличката. Беше много тъмно, миришеше на гнило и на малка тъмна уличка. Ходеше внимателно — не на пръсти, но не вдигаше шум. На края имаше малко площадче. Той зави надясно зад бара „Уиски Джо“ и видя голяма квадратна постройка с плосък покрив. Тя също беше само силует на фона на пълното със звезди небе. Приближи се, намери врата и внимателно се опита да я отвори. Беше заключена. Продължи покрай стената, за да намери прозорец и мина откъм южната страна. И там нямаше. Зад следващия ъгъл една метална стълба до стената изчезваше някъде нагоре в тъмното. Фенър предположи, че по нея може да се качи на покрива.
Той се върна безшумно назад при другите двама, които го чакаха в началото на уличката.
— Мисля, че намерих мястото — каза им той. — Има само една врата. Трябва да залегнете пред нея и да пуснете месомелачките веднага щом излязат отвътре. Няма да се показвате. Само ще залегнете ниско и ще стреляте.
