Ченаколо Винчано, където можем да отидем с такси и дари аз ще платя таксито.
— Вече съм я виждала — отговори. — Американец ли сте?
— Сънародник, ако може да се каже така.
— Изгледа ме остро.
— Смятах, че италианският ми е безупречен.
— Това е вярно, но имате вид на американка. Тя се засмя.
— Така ли? Е, след като сте мой гид, ще влезем ли в катедралата?
— С удоволствие, синьора.
Влязохме един до друг в обширната, смътно осветена катедрала, където Умберто изнасяше лекцията си с много ръкомахания, опитвайки се безуспешно да привлече вниманието на своята група туристи.
Когато ме забеляза с момичето до мен, автоматичният му поток от думи спря и трябваше да потърка челото си, за да си спомни докъде е стигнал.
— Днес катедралата е изключително претъпкана — казах, когато минавахме край Филипо и групата му туристи. Филипо се загледа с гладни очи в момичето, а после се намръщи. — Предлагам да отидем да видим тялото на Сан Карло Боромео, архиепископ на Милано, починал през 1586 година. Сега за съжаление се е спаружил и вече не е така представителен, какъвто е бил. Но е интересно как точно е положен да почива преди някакви си триста и шестдесет години. След като го видим, ще забележите как групата ще оредее.
— Не знаех, че е погребан тук. Често съм виждала огромната му статуя на брега на Лаго Маджоре. Защо ли са я направили такава грамадна?
— Приятелите му се страхували да не бъде забравен. Смятали, че високата двадесет и три метра статуя ще се запечата в съзнанието на хората. Значи сте виждала Лаго Маджоре, синьора?
— Имам вила там.
— Красиво място. Вие сте много щастлива.
Спряхме на площадката на стълбите, водещи към подземния параклис, където почиваха останките на архиепископа.
— За да спестим едно неудобство, мога ли да ви помоля за нещо? — запитах.
Тя ме погледна. Бяхме сами в сумрака, близо един до друг и ми се наложи да потисна внезапното желание да я взема в обятията си. Това желание едновременно ме раздразни и ме стресна, тъй като обикновено съм безопасен, когато съм сам с жена.
— Какво е то?
— Монахът, който ще ни покаже вечното жилище на архиепископа, ще очаква да му дадем нещо. За нещастие, в момента нямам пари. Ще ви бъда благодарен, ако му дадете сто лири. После ще ги приспаднем от моето възнаграждение.
— Искате да кажете, че изобщо нямате пари?
— Само временно затруднение.
Тя разтвори чантата си и ми подаде двеста лири.
— Няма да преуспеете като гид.
— Това не означава, че не съм добър гид. Само доказва, че нямам късмет.
— Смятам, че сте много добър гид — каза тя с усмивка.
— Ще ме извините ли …
Хвърлих се и сграбчих Торчи, когато се опитваше да се промъкне покрай мен. Държейки го здраво за ръката, го поведох към момичето.
— Позволете ми, синьора, да ви представя синьор Торчи, най-известният джебчия, който работи в катедралата. Торчи, бъди така добър да върнеш на синьората предметите, които току-що й сви.
Торчи — пълен нисък човек с кръгло приятно лице, ми се усмихна, щом започна да рови из джобовете си.
— Беше само за поддържане на формата, нищо повече, синьор Дейвид — увери ме той, подавайки на момичето диамантената й брошка, часовника, табакерата и дантелената кърпичка, която носеше в джобчето на блузата си. — Знаете, че никога не безпокоя клиентите ви. Всичко щеше да бъде върнато.
— Изчезвай, мошеник такъв! Ако още веднъж ми извъртиш този номер, ще изтръгна крадливото ти сърце.
— Какъв език в катедралата! — оплака се Торчи, искрено смутен. — Помнете, че сте в Божия храм.
Вдигнах заплашително юмрук и той бързо изчезна в тъмнината.
— Съжалявам за станалото — казах.
Момичето прибра нещата в чантата си.
— Много ловко от негова страна. Как успява да го прави?
Засмях се.
Това за него е детска игра. Върхът на майсторството му беше, когато открадна колана за жартиери на една млада жена, срещната на улицата. Чак когато се смъкнали чорапите й, тя разбрала какво й липсва. До ден днешен коланът виси над леглото му.
— Господи!
— Торчи е истински артист, но не е единственият. Катедралата винаги е пълна с опитни джебчии. Те отлично преживяват покрай туристите. За щастие, повечето ги познавам и обикновено не закачат клиентите ми. Страхувам се, че диамантената брошка се оказа твърде съблазнителна.
— Не трябваше да я слагам. — Тя се обърна и погледна подозрително полуосветените стълби. — Мога ли да ви хвана за ръката? Тези стъпала изглеждат опасни.
— Тъкмо се готвех да ви го предложа.
Момичето леко се облегна на ръкага ми и започнахме да слизаме. На половината път се подхлъзна. Ако не я държах, щеше да падне. Притеглих я към себе си, за да се закрепи.
— Тези проклети високи токове — каза тя задъхана.
— Точно от това е. Иначе, стъпалата са съвсем безопасни.
С ръката си почувствувах гърдите й. Погледнах я.
Лицето й беше на петнадесетина сантиметра от моето. В мъждивата светлина очите й светеха като на котка. Наведох се и я целунах по устните. Почувствувах как тялото й леко се наклони към мен. Останахме така за секунда, а след това, без да помръдва краката си, тя се отдръпна.
— Не трябваше да правим това — каза, като ме погледна.
— Не — съгласих се, а ръката ми се придвижи към тила й, придърпвайки я силно.
Целунах я отново и тя отговори на целувката.
— Не, моля те …
Пуснах я. Дишах тежко и с мъка.
— Съжалявам — казах. — Наистина съжалявам. Не знам какво ми стана.
Тя докосна устните ми с върха на пръстите си и вдигна поглед към мен.
— Не казвай, че съжаляваш. Няма за какво да съжаляваме. Мисля, че ми хареса. Хайде да се махаме от това мрачно място, искаш ли?
Искрящата, силна слънчева светлина, шумът на уличното движение и гъстата тълпа ни подействуваха почти съкрушително след тишината и сумрака на катедралата.
За момент примигвахме на слънчевата светлина, вълните от звуци се стоварваха върху ни и все пак се чувствувахме изолирани сред гъмжилото от хора наоколо.
— В джоба ти пъхнах банкнота от хиляда лири — каза момичето. — Смятам, че с малко практика мога да стана специалистка като синьор Торчи.
— Но аз не съм ги заслужил! — запротестирах. — Не мога да ги приема.
— Моля те, млъкни. Ненавиждам сцени относно пари, така че, моля те, млъкни.
— Нека поне се качим на покрива. Точно зад ъгъла има асансьор. Статуите си заслужават да ги видиш отблизо.
— И моля те, стига вече с тази катедрала. Хайде да отидем някъде да хапнем. Искам да говоря с теб.
Докато казваше това, тя отвори чантата си и извади тъмнозелени слънчеви очила. Когато ги сложи, те напълно закриха очите й и установих с чувство на лека изненада, че единствено очите придаваха живот на
