това лице, което сега беше безизразно и студено като маска.

— Но за какво искаш да говориш с мен? — запитах озадачено.

— Винаги ли си толкова загубен? А ти не искаш ли да си поприказваме? Къде ще отидем?

Обърках се. Не можех да повярвам, че говори сериозно.

— Ами, в Максимум или ако искаш да е много шик — в Алла Белла Наполи.

— Искам в кръчма: там, където ходят работници и храната е хубава.

— Съвсем сигурна ли си, че искаш да отидеш на подобно място?

— Да, заведи ме там, където обикновено се храниш.

Заведох я при Пиеро, на една улица пряка на булевард Виктор Емануил, на петдесет метра от катедралата.

Пиеро излезе иззад тезгяха, за да ни сервира. Той беше нисък мъж с коремче и сбръчкано лице, което се опитваше да скрие зад буйна черна брада. Докато се приближаваше към масата, спря върху момичето дълъг изпитателен поглед. В очите му се появиха изненада и възхищение.

— Синьора, синьор — обърна се той към нас. — На вашите услуги. За мен е удоволствие.

Тя беше свалила слънчевите си очила н от светлината на червената лампа върху масата, очите й изглеждаха като рубини.

— Моля те, поръчай нещо. Какво е най-хубавото, което правят тук?

— Ризотото е много хубаво. Това е класическият специалитет на Милано, а няма по-добро от това на Пиеро.

— Тогава ризото — каза тя на Пиеро с усмивка.

— Което ще бъде последвано от котлет по милански.

Тя кимна.

— И бутилка саселла?

— Да.

Когато Пиеро отиде към кухнята, тя отвори чантата си и ми предложи цигара от табакерата. Взех една — първата от два дни. Запалих нейната, а след това своята. Не бях сигурен дали не сънувам. Чувствувах се точно като човек, хванал сапунен мехур, който се страхува да мръдне или да диша, за да не го пукне.

— Сигурно си мислиш ужасни неща за мен — каза, гледайки ме право в очите.

— Не, но не мога да повярвам на късмета си.

Тя се усмихна.

— Както и да е, сигурно си представяш, че съм малко невротична, щом се държа така.

— Не си мисля нищо подобно. Смятам, че действуваш импулсивно и че сега се чудиш дали няма да съжаляваш.

— Точно така. Не мога да реша дали трябва да избягам или да не ми пука.

— Да не ти пука — посъветвах я. — Всички ние би трябвало по-често да отприщваме емоциите си. Светът би бил по-вълнуващ, ако понякога постъпваме не чак толкова цивилизовано.

— Наистина ли мислиш така?

— Разбира се.

— Добре, тогава да не ми пука. А сега, след като уредихме този въпрос, кажи ми как се казваш.

Изследваше ме внимателно и почувствувах, че нищо не убягва от погледа й. Доволен бях, че съм облякъл чиста риза и съм се обръснал. Някои сутрини не се бръснех.

— Дейвид Чизхолм. А ти?

— Лаура Фанчино.

— Ти май ми каза, че си американка. Фанчино е известна италианска фамилия.

— Американка съм. Съпругът ми е италианец.

Изгледах яостро.

— Италианец е или беше?

— Има ли значение?

— Смятам, че да.

— Тогава отговорът е нито едно от двете.

Пиеро дойде с две чаши кампари и бутилка минерална вода, които остави на масата.

— Ризотото ще бъде готово след пет минути, синьора. Докато чакате, по едно питие от мен.

Сложих ръка на шкембето му и леко го бутнах.

— Върви си, Пиеро, пречиш.

Той усмихнат се върна зад тезгяха си.

— Какво искащ да кажеш с нито едно от двете — запитах. — Той жив ли е или е умрял?

— По малко и от двете. Претърпя катастрофа. Парализиран е и не може да говори, но е жив. Така е от четири години.

— Съжалявам. Това е лошо.

— Да, нали? — Тя си сипа малко минерална вода в чашата. — За мен също е лошо.

— Ако знаех, нямаше да те целуна — казах с неудобство. — И за това съжалявам.

— Защо го направи? — Тя не ме гледаше. Тънките й пръсти въртяха чашата.

— Прииска ми се. Привличаш ме като магнит.

Продължаваше да върти чашата си. Помълчахме една дълга минута и тогава тя каза:

— И ти мен.

Сърцето ми затупа силно.

— Ти ме посъветва да не ми пука — продължи тя. — Харесах те в мига, в който те видях. Това достатъчно дръзко ли е?

Засмях се.

— Не е зле. Ще ти кажа нещо. Когато те видях за първи път, като че ли стъпих върху електрически кабел.

В този момент дойде Пиеро с ризотото и отвори бутилката с вино. Докато не се върна обратно зад тезгяха, ние не си проговорихме.

— Не мога да разбера защо мъж като теб трябва да бъде гид? — каза тя.

— Няма друга работа, която бих могъл да върша. Аз съм нерегистриран чужденец — това, разбира се, е тайна.

— Искаш да кажеш, че нямаш разрешение от полицията да живееш в Италия?

— Точно така.

— Но би могъл да получиш?

— Не, ако не докажа, че имам възможност да ме вземат на работа, а не мога да докажа, че ще ме вземат на работа, ако не представя разрешително от полицията. Типичният италиански омагьосан кръг.

— Защо живееш в Италия?

— Страната ми харесва, а и се опитвам да пиша книга за италианските катедрали.

— Ти си последният човек, който би писал книга за катедралите в Италия.

— Така ли мислиш? Преди войната, когато живеех в Ню Йорк, бях архитект. Не кой знае колко добър, но успявах да преживявам. Постъпих в армията и участвувах в десанта в Италия. Моята част бе една от първите, които достигнаха Рим. Италия ме завладя с великолепието си и реших да напиша книга за тукашните катедрали. Вече бях направил някои проучвания по темата. Щом ме освободиха от армията, се настаних в Милано. Нямах пари. За да не се занимавам с полицейски формалности, станах гид в катедралата. Накратко, такава е историята ми.

— А нямаше ли да е по-добре, ако беше получил разрешение от полицията?

— Може би, но мен това не ме интересува.

Пиеро донесе поднос с телешки котлети, панирани с яйца и галета, пържени в масло й поднесени с костта.

Когато се отдалечи, тя запита:

— Наистина ли нямаш пари?

— Вече имам.

— А преди … когато каза.

— Изкарвам колкото да преживея, но това не ме тревожи. Хайде, моля те, нека да не говорим повече за

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×