това лице, което сега беше безизразно и студено като маска.
— Но за какво искаш да говориш с мен? — запитах озадачено.
— Винаги ли си толкова загубен? А ти не искаш ли да си поприказваме? Къде ще отидем?
Обърках се. Не можех да повярвам, че говори сериозно.
— Ами, в Максимум или ако искаш да е много шик — в Алла Белла Наполи.
— Искам в кръчма: там, където ходят работници и храната е хубава.
— Съвсем сигурна ли си, че искаш да отидеш на подобно място?
— Да, заведи ме там, където обикновено се храниш.
Заведох я при Пиеро, на една улица пряка на булевард Виктор Емануил, на петдесет метра от катедралата.
Пиеро излезе иззад тезгяха, за да ни сервира. Той беше нисък мъж с коремче и сбръчкано лице, което се опитваше да скрие зад буйна черна брада. Докато се приближаваше към масата, спря върху момичето дълъг изпитателен поглед. В очите му се появиха изненада и възхищение.
— Синьора, синьор — обърна се той към нас. — На вашите услуги. За мен е удоволствие.
Тя беше свалила слънчевите си очила н от светлината на червената лампа върху масата, очите й изглеждаха като рубини.
— Моля те, поръчай нещо. Какво е най-хубавото, което правят тук?
— Ризотото е много хубаво. Това е класическият специалитет на Милано, а няма по-добро от това на Пиеро.
— Тогава ризото — каза тя на Пиеро с усмивка.
— Което ще бъде последвано от котлет по милански.
Тя кимна.
— И бутилка саселла?
— Да.
Когато Пиеро отиде към кухнята, тя отвори чантата си и ми предложи цигара от табакерата. Взех една — първата от два дни. Запалих нейната, а след това своята. Не бях сигурен дали не сънувам. Чувствувах се точно като човек, хванал сапунен мехур, който се страхува да мръдне или да диша, за да не го пукне.
— Сигурно си мислиш ужасни неща за мен — каза, гледайки ме право в очите.
— Не, но не мога да повярвам на късмета си.
Тя се усмихна.
— Както и да е, сигурно си представяш, че съм малко невротична, щом се държа така.
— Не си мисля нищо подобно. Смятам, че действуваш импулсивно и че сега се чудиш дали няма да съжаляваш.
— Точно така. Не мога да реша дали трябва да избягам или да не ми пука.
— Да не ти пука — посъветвах я. — Всички ние би трябвало по-често да отприщваме емоциите си. Светът би бил по-вълнуващ, ако понякога постъпваме не чак толкова цивилизовано.
— Наистина ли мислиш така?
— Разбира се.
— Добре, тогава да не ми пука. А сега, след като уредихме този въпрос, кажи ми как се казваш.
Изследваше ме внимателно и почувствувах, че нищо не убягва от погледа й. Доволен бях, че съм облякъл чиста риза и съм се обръснал. Някои сутрини не се бръснех.
— Дейвид Чизхолм. А ти?
— Лаура Фанчино.
— Ти май ми каза, че си американка. Фанчино е известна италианска фамилия.
— Американка съм. Съпругът ми е италианец.
Изгледах яостро.
— Италианец е или беше?
— Има ли значение?
— Смятам, че да.
— Тогава отговорът е нито едно от двете.
Пиеро дойде с две чаши кампари и бутилка минерална вода, които остави на масата.
— Ризотото ще бъде готово след пет минути, синьора. Докато чакате, по едно питие от мен.
Сложих ръка на шкембето му и леко го бутнах.
— Върви си, Пиеро, пречиш.
Той усмихнат се върна зад тезгяха си.
— Какво искащ да кажеш с нито едно от двете — запитах. — Той жив ли е или е умрял?
— По малко и от двете. Претърпя катастрофа. Парализиран е и не може да говори, но е жив. Така е от четири години.
— Съжалявам. Това е лошо.
— Да, нали? — Тя си сипа малко минерална вода в чашата. — За мен също е лошо.
— Ако знаех, нямаше да те целуна — казах с неудобство. — И за това съжалявам.
— Защо го направи? — Тя не ме гледаше. Тънките й пръсти въртяха чашата.
— Прииска ми се. Привличаш ме като магнит.
Продължаваше да върти чашата си. Помълчахме една дълга минута и тогава тя каза:
— И ти мен.
Сърцето ми затупа силно.
— Ти ме посъветва да не ми пука — продължи тя. — Харесах те в мига, в който те видях. Това достатъчно дръзко ли е?
Засмях се.
— Не е зле. Ще ти кажа нещо. Когато те видях за първи път, като че ли стъпих върху електрически кабел.
В този момент дойде Пиеро с ризотото и отвори бутилката с вино. Докато не се върна обратно зад тезгяха, ние не си проговорихме.
— Не мога да разбера защо мъж като теб трябва да бъде гид? — каза тя.
— Няма друга работа, която бих могъл да върша. Аз съм нерегистриран чужденец — това, разбира се, е тайна.
— Искаш да кажеш, че нямаш разрешение от полицията да живееш в Италия?
— Точно така.
— Но би могъл да получиш?
— Не, ако не докажа, че имам възможност да ме вземат на работа, а не мога да докажа, че ще ме вземат на работа, ако не представя разрешително от полицията. Типичният италиански омагьосан кръг.
— Защо живееш в Италия?
— Страната ми харесва, а и се опитвам да пиша книга за италианските катедрали.
— Ти си последният човек, който би писал книга за катедралите в Италия.
— Така ли мислиш? Преди войната, когато живеех в Ню Йорк, бях архитект. Не кой знае колко добър, но успявах да преживявам. Постъпих в армията и участвувах в десанта в Италия. Моята част бе една от първите, които достигнаха Рим. Италия ме завладя с великолепието си и реших да напиша книга за тукашните катедрали. Вече бях направил някои проучвания по темата. Щом ме освободиха от армията, се настаних в Милано. Нямах пари. За да не се занимавам с полицейски формалности, станах гид в катедралата. Накратко, такава е историята ми.
— А нямаше ли да е по-добре, ако беше получил разрешение от полицията?
— Може би, но мен това не ме интересува.
Пиеро донесе поднос с телешки котлети, панирани с яйца и галета, пържени в масло й поднесени с костта.
Когато се отдалечи, тя запита:
— Наистина ли нямаш пари?
— Вече имам.
— А преди … когато каза.
— Изкарвам колкото да преживея, но това не ме тревожи. Хайде, моля те, нека да не говорим повече за
