беше, много горещо и се усещаше изгарящата топлина, която преминаваше през тънкия покрив.
Сам Торчи отвори вратата, облечен в мръсна бяла фланелка и черен панталон. Беше бос и капчици пот покриваха кръглото му лице, като че ли току-шо го беше потопил във вода.
— Синьор Дейвид! — възкликна той и лицето му грейна. — Влезте. От месеци не сте идвали.
— Трябва да е толкова, наистина — казах и го последвах в голямата, разхвърляна всекидневна.
На кушетката до прозореца, само по розови бикини лежеше Симона, любовницата на Торчи. Тя беше дребно, смугло, чувствено същество с големи черни очи и къса къдрава коса, която винаги ми напомняше астраганена шапка. Хвърли ми безразличен поглед, а след това го премести към прозореца. От месестите й устни висеше цигара и сива пепел беше попадала върху малките й остри гърди. Преди да заживее с Торчи, беше модел на художници. Голотата не я смущаваше.
— Не обръщай внимание на Симона — каза Торчи. — Този следобед е в лошо настроение. Когато се захлади, ще й хвърля един хубав бой и отново ще стане приятна.
Симона изрече три неприлични думи, без да обръща главата си.
Торчи сподави кикота си.
— Не й обръщайте внимание, синьор Дейвид, тя е истинско животно. Седнете, имам малко уиски, което пазя тъкмо за такъв случай.
Седнах до масата и наблюдавах Торчи, който донесе бутилката и две чаши и ги постави пред мен.
— Бих искал да се извиня за дребния инцидент тази сутрин — каза той, наливайки две големи уискита. — Изкушението беше твърде силно. Знаете, че за първи път посягам на ваш клиент.
— Зная — отговорих. — Но защо взе диамантената брошка? Нямаше да успееш да я пласираш.
Торчи отпи малко уиски, глътна го и въздъхна, кимайки с глава.
— Хубаво шотландско уиски — заяви той. — Един приятел ми даде цяла каса. Много добро, много меко. Опитайте го.
— Ти нямаше да можеш да пласираш брошката — повторих. — Защо я взе?
— Щях да я пласирам. Сега имам един приятел, който се занимава с диаманти. Плаща много добре.
— Колко щеше да ти даде за нея?
Торчи вдигна рамене.
— Не зная. Тази сутрин в катедралата беше тъмно. Нямах време да я разгледам.
Извадих диамантената брошка от джоба си и я поставих на масата.
— Разгледай я сега.
Торчи онемя, кръглото му лице се вкамени, а очите му се впериха в брошката. Симона стана от кушетката и се приближи до масата. Застана зад Торчи, почеса бедрото си и над рамото му се вторачи в брошката.
— Подай ми лупата — каза Торчи.
Тя отиде до бюфета, извади часовникарска лупа и му я подаде. Той я нагласи на окото си и взе брошката.
Последва дълга тишина, докато я изследваше. После подаде лупата и брошката на Симона. Тя я гледа още по-дълго. След това постави лупата и брошката върху масата и се върна на кушетката. С бавно котешко движение се опъна и запали нова цигара.
— Искате да я продадете ли, синьор Дейвид? — запита Торчи.
— Колко струва?
— Бих ви дал двеста хиляди лири за нея.
Симона се надигна, устните й разкриха оголените й бели зъби.
— Глупак такъв! Тя не струва и сто хиляди! Да не си полудял?
Торчи й се усмихна.
— Синьор Дейвид е мой добър приятел. Приятел няма да излъжа. Истинската цена е двеста хиляди.
— Тъпо говедо! — яростно изсъска Симона. — Кой ще ти плати такава цена за нея? Дай му деветдесет и пет хиляди! Трябва ли да се съсипваш за приятелите си?
— Всичко е от лошото й настроение, синьор Дейвид — каза Торчи. — Тя иначе е много привързана към вас. Не й обръщайте внимание. Ще я купя за двеста хиляди.
Това означаваше, че брошката струва поне триста, а вероятно и четиристотин хиляди.
С несигурна ръка я взех и бавно се завъртях.
— Тя ви я даде, нали, синьор Дейвид? — запита Торчи, наблюдавайки ме внимателно.
— Не. Остави я на масата и забрави да я прибере.
— Нито една жена не би направила подобно нещо. Тя ви я е дала. Мога да ви намеря парите до четири часа.
— С тях мога ли да си купя паспорт?
Той направи гримаса.
— Мисля, че не. Паспортите струват много повече от двеста хиляди, синьор Дейвид.
— Добре. — Довърших уискито си, отместих стола назад и се изправих.
— Можеш ли да ми услужиш с петстотин лири, Торчи?
— Значи не я продавате?
— Не смятам. Искам да си помисля.
— Ще ви дам двеста и трийсет хиляди. Това е последното ми предложение.
— Ще си помисля. А тъкмо сега искам петстотин лири.
Торчи извади дебела пачка с банкноти.
— Вземете повече. Вземете пет хиляди. Ето ви.
— Петстотин ще са ми достатъчно.
Той вдигна масивните си рамене и побутна към мен банкнота от петстотин лири.
Ако получите по-добро предложение за брошката, моля ви да ми кажете.
— Непременно — обещах, прибирайки банкнотата и брошката в джоба си.
— Луд, шантав, глупав маймунски син! — внезапно изквича Симона. — Ще ни съсипеш!
Торчи ме изпрати до вратата.
— Това е защото иска да й купя нова шапка — обясни той тихичко. — А вече има двадесет и шест. За какво й е още една?
— Не зная — казах, стискайки ръката му. — Не мисля, че разбирам жените.
Той ми намигна хитро.
— Но получаваш каквото поискаш, а?
— Не винаги — казах, слязох по стълбите и излязох сред горещината на улицата.
Четири мухи безцелно се разхождаха по тавана, а после се спуснаха с дразнещо бръмчене около леглото ми, преди отново да се върнат на тавана.
Лежах и ги наблюдавах.
Стаята ми се намираше на партерния етаж в блок зад площада на Скалата. Понякога, при силни жеги, когато всички прозорци на Скалата бяха отворени, чувах пеенето и музиката. Зависеше също и от посоката на вятъра. А много често изслушвах цялата опера безплатно.
Стаята не представляваше кой знае какво. Единственото хубаво нещо, което може да се каже за нея, е че беше чиста, защото аз си я поддържах. Мебелите бяха много вехти и мизерни, а тапетите ме караха да скърцам със зъби, ако се случеше да ги погледна.
Имаше легло, фотьойл, умивалник, парче килим и много лоша репродукция на „Пролет“ на Ботичели, окачена срещу леглото ми.
В нишата на прозореца имаше маса, върху нея бяха отрупани записките ми и подвързания с кожа ръкопис, върху който работех вече четири години. Под масата стояха справочниците ми, които струваха доста пари.
Със заема от Торчи си купих пакет цигари, хляб, салам и бутилка розе. Бях се нахранил и сега пушех, а чашата с вино се намираше близо до ръката ми. Беше осем и двайсет и седем минути. След като си тръгнах от Торчи, се разходих по улиците безцелно и напрегнато мислих. В седем часа не бях стигнал до никакво решение, затова се прибрах в стаята си. Всъщност решението не беше трудно — въпросът беше дали да запазя диамантената брошка или да я върна. За мое щастие тя не струваше много. Ако с нея можех да си
