извинение. Не мога много често да оставам до толкова късно.
— Но, по дяволите! А с мене какво ще стане? Трябва скоро пак да се видим. А следобед не можеш ли да идваш? Между два и пет тук е тихо. Ела следващата сряда.
— Ще се опитам, Дейвид, но не ми е възможно да ти обещая. Забрави ли какво ми каза?
— Какво съм ти казал?
— Каза ми да не бъда толкова сигурна, че той няма да разбере. Спомням си всяка дума, която ти произнесе. Той може да загрее много бързо. А ти вероятно ще се издадеш. Това няма да му е много приятно, нали?
— Защо ми го напомняш? — запитах рязко. — Искаш да подчертаеш колко съм непочтен ли?
— Не бъди глупав, Дейвид. Няма нищо непочтено, когато двама души се влюбят един в друг. Аз само се опитвам да ти покажа, че трябва да бъдем много внимателни, ако искаме да не го засегнем.
— Тогава ще трябва да чакам, докато отново можеш да дойдеш.
— Няма друг начин. Запомни, че през цялото време, докато не се виждаме, аз ще мисля за теб. — Тя ме докосна по лицето. — А навярно тези кратки два часа са означавали повече за мен отколкото за теб. — Отвори чантата ой и извади лист хартия. — Какъв е, телефонният ти номер?
Дадох й го.
— Ще ти позвъня, когато мога да дойда. И слушай, Дейвид, моля те, не ми звъни. Има още един телефон в неговата стая, а сестрата е много любопитна. Може да ни чуе. Обещаваш ли, че няма да ми се обаждаш?
— Обещавам. Но нали ще се опиташ да дойдеш скоро?
— Разбира се. А сега трябва да изчезвам. Довиждане, скъпи.
— Почакай! Забрави брошката. — Скочих от леглото, отидох до чекмеджето на масата и я извадих. — Щеше да бъде много смешно, ако отново я забравеше.
Тя я пусна в чантата си.
— Целуни ме, Дейвид.
Взех я в обятията си и я целунах страстно. Държах я така известно време, след това тя се освободи, леко задъхана.
— О, скъпи, ти си великолепен любовник. Как ми се иска да можех да остана още мъничко! Мисли за мен, Дейвид — тя се изплъзна от прегръдката ми, отвори вратата и изтича по коридора.
Последваха дни на очакване. Не разчитах да ми се обади до понеделник, така че съботата и неделята минаха много спокойно. И двата дни работих, в неделя имах късмет да развеждам една група от десет души, които ме наеха за целия ден, за да отидем с две коли до височините край Милано. Този ден спечелих пет хиляди лири.
Когато се събудих в понеделник, си казах, че през деня сигурно ще ми се обади. Щеше да ми каже, че ще дойде в четвъртък или в петък, така че цялата седмица щях да имам какво да очаквам.
След това се сетих, че тя не каза кога ще позвъни. А ако се обади, докато ме няма? Хазайката ми е стара пияница и никога не запомня никакво съобщение, тя дори може и да не отговори на телефона.
Тази неочаквана пречка ме обезпокои. След като си помислих, реших, че няма да се обади до десет часа. Можех да изляза, да си купя някаква храна, а след това да чакам, докато позвъни. Имах пет хиляди лири в джоба, така че нямаше нужда да ходя на работа. Всъщност исках да съм в стаята си и да мисля за нея. Всяка минута щеше да бъде изпълнена с напрегнато очакване.
Станах, избръснах се, облякох се и излязох. Купих хляб, сирене, наденички, бутилка розе и два вестника. Върнах се обратно в стаята си малко след девет.
Прочетох вестниците, взех една тетрадка със записки и се опитах да се съсредоточа върху нова глава от книгата си, но мисълта ми оставаше заета от Лаура. Скоро отместих настрана тетрадката.
Вече беше единадесет и половина. Всеки момент щеше да позвъни.
Но тя не се обади.
Минутите прерасваха в часове. Телефонът звъня три пъти — всеки път за някой друг от къщата. В три часа вече бях готов да излазя по някоя стена.
Останах в мрачната стаичка до късно през нощта и когато заспах във фотьойла си в един без двайсет, все още нямаше вест от нея.
Не се обади нито във вторник, нито в сряда. През цялото време стоях в стаята си и чаках.
Така бях намразил Бруно Фанчино, както никого не съм мразил през живота си. Вече се радвах, че е безпомощен и не може да говори. Наричах го с всички неприлични думи, които ми идваха наум. Надявах се да умре, дори се молех за смъртта му.
В четвъртък сутрин все още седях във фотьойла и чаках. През последните два дни не се бръснех и почти не спях. Бях в убийствено настроение, нервите ми бяха изопнати до краен предел, най-слабият звук направо ме измъчваше.
Около обяд, когато беше най-горещо, телефонът иззвъня.
Едва не изкъртих вратата, изтичах като побъркан до телефонната кабина.
— Ало? — извиках, притискайки слушалката до ухото си. — Кой е?
Мъжки глас каза:
— Мога ли да говоря със синьора Лучили?
Тряснах слушалката върху вилката и се озъбих на апарата, който ме подлудяваше. Когато звънна отново я грабнах и изпсувах мъжа от другата страна на линията. Хвърлих слушалката и влетях в стаята си.
До прозореца беше застанал Джузепе с изплашено изражение върху впиянченото си лице.
— Какво искаш? — изкрещях. — Какво правиш тук?
— По-спокойно, Дейвид — каза той. — Какво се е случило? Да не си болен?
— Изчезвай! Върви по дяволите!
— По-спокойно, бедното ми момче — започна той. — Какво ти се е случило, че изглеждаш така? Седни и ми разкажи. Няколко дни не съм те виждал и не предполагах, че ще те намеря в това състояние.
— Не искам да ти разказвам — казах. — Изчезвай!
— Не мога да те оставя така. Сигурно има нещо, което бих могъл да направя за теб. Имаш ли нужда от пари?
— Нищо не искам. Ще си тръгнеш ли?
Той стисна белите си изкуствени зъби и капилярите на зачервения му нос станаха тъмночервени.
— Вероятно е жена? — запита той. — Моля те, послушай ме, нито една жена не заслужава …
Отидох до него и го хванах за реверите.
— Какво знаеш ти за жените, пияндур, стара отрепка? Не ми говори за жени! Изчезвай, преди да съм те изхвърлил!
Блъснах го толкова силно към вратата, че едва не падна.
— Но аз съм твой приятел, Дейвид — заоплаква се той, хващайки се за вратата, за да запази равновесие. — Искам да ти помогна.
Изблъсках го от стаята и затръшнах вратата под носа му. След това грабнах една бутилка с вино и я запратих в камината с всичка сила. Бутилката се пръсна и из стаята се разхвърчаха стъкълца подобно шрапнел, червеното вино изцапа стената с петна като от кръв.
Беше четвъртък.
И в петък тя не се обади. Чаках до около шест часа. После отидох до телефона и набрах номера й.
Стоях в задушната кабина, слушах бръмченето по линията, а сърцето ми биеше до полуда. Телефонът показа признаци на живот и женски глас каза:
— Домът на синьор Фанчино. На телефона сестра Флеминг.
Останах като закован, слухът ми беше изострен и се опитваше да долови всеки звук, който би ми показал, че Лаура е в стаята, но не се чу нищо друго, освен лекото дишане на сестрата и слабото шумолене на колосаната й престилка.
— Кой е, моля? — запита вече по-остро.
Много бавно и неохотно затворих.
Тръгнах по коридора към стаята си. Чувствувах се така, сякаш водя битка и съм заел най-лошото укритие. Тогава разбрах, че за мен тя означава повече от всичко друго на света. Тя бе заразила кръвта ми
