купя паспорт, щях да се изкуша да я продам на Торчи. И въпреки, че не беше достатъчна да ме изведе от Италия, тя би ми дала възможност да си купя нови дрехи и да преживея икономично шест месеца, без да работя.
Излъгах, когато казах на Лаура Фанчино, че не съм си дал труда да получа разрешение от полицията. Не се опитах, тъй като ме търсеха едновременно италианската полиция и американската военна полиция заради нещо, което се случи преди почти шест години, в края на войната. Затова двеста и тридесетте хиляди лири, които Торчи ми предложи, бяха изкушение за мен. С тях нямаше да мога да си купя паспорт, но те биха ми осигурили малко повече спокойствие и удобства.
Но не това ме тревожеше толкова, колкото причината тя да остави брошката. Дали ме е съжалила и смятайки, че съм нечестен, я е оставила, за да я продам и да се възползувам от парите? Или е оставила брошката върху масата, сигурна, че ще й я върна и така да ми даде още една възможност да я видя?
Лежах, пушех, гледах към тавана и се опитвах да реша какво да правя. Най-накрая успях да стигна до следното разрешение: няма да продавам брошката и ще се откажа от парите. Досега успявах да свържа двата края, без да крада или да взимам пари от жени и сега беше въпрос на гордост да не го направя.
Исках ли да я срещна отново?
Докато лежах в горещата задушна стаичка, си я представих, както я видях за последен път — застанала на вратата срещу слънцето и разбрах, че не само искам да я видя, но и че трябва.
Вече не ме интересуваше дали съпругът й е инвалид или умира. Навярно съм бил откачил, когато й говорех за удряне на паднал човек. Той я е имал една година и повече не й беше нужен, нито пък тя му трябваше. Аз всъщност нищо не му отнемах. Той просто беше извън играта.
Свалих краката си от леглото и се изправих.
Най-простото беше да я оставя тя да реши. Лаура ми предостави възможност да я имам, а аз отказах. Сега беше мой ред да й дам възможност тя да ме поиска и ако ми откажеше, щях да я залича от съзнанието си. Но щях да й дам тази възможност.
Тръгнах по коридора и стигнах до телефонната кабина. След известно време намерих номера й. Открих го на името на Бруно Фанчино.
Тя отговори веднага, като че ли седеше до апарата и очакваше да звънна.
— Кой е? — запита, говореше тихо, като че ли се страхуваше да не я чуят.
Опитах се да си представя стаята, в която се намираше. Чудех се на какво разстояние от нея лежи мъжът й.
— Обажда се Дейвид — казах, също тъй тихо.
— О, колко умно от твоя страна, че си намерил телефонния ми номер.
— У мене е твоята диамантена брошка.
— Моята какво?
— Твоята диамантена брошка.
— Но как така? Тя е в чантата ми.
Открехнах вратата на кабината. Вътре беше много горещо и трудно се дишаше.
Ти я остави на масата. Намерих я малко след като си тръгна.
— Колко ужасно! Не бях открила липсата й.
— Какво да направя с нея? — запитах. — Бих могъл да ти я изпратя по пощата или да ти я донеса. Както кажеш.
Последва дълга пауза. Чувах дишането й.
— Ало? — казах. — Там ли си?
— Разбира се. Мисля. Би ли ми направил една услуга?
— Каква?
— Би ли сложил за момент слушалката на сърцето си?
— Това е единственото, което няма да направя — отговорих, тъй като не исках да разбере колко силно бие сърцето ми, макар да знаех, че на нея й е известно.
— Би ли нарекъл това удар по паднал човек?
— Да, но ако говорим по този въпрос, искам да ти кажа, че промених мнението си. В бъдеще ще бъда като теб, когато удрям, няма да се съобразявам.
— Спортсменско ли е?
— Изобщо не ми дреме.
— В такъв случай смятам, че брошката е твърде ценна, за да я изпращаш по пощата, нали?
— Брошката е твоя, рискът — също. Ти трябва да решиш — казах, опитвайки се да запазя гласа си спокоен.
— Не смятам, че ще е по-добре, ако я изпратиш по пощата.
— Тогава да ти я донеса.
— Не, не искам да правиш това. Къде живееш, Дейвид?
— Имам стая на партера на Виа Карнини 23. Пада се точно зад Скалата.
— Утре ще дойда и ще взема брошката, Дейвид. Около седем.
— Квартирата ми не е нищо особено — изрекох дрезгаво, — но както искаш.
— До утре в седем — каза тя. — Лека нощ, Дейвид.
— Лека нощ — отговорих.
ВТОРА ГЛАВА
Около четири и половина в петък следобед завърших тура из катедралата с една възрастна двойка американци. Бяха приятни и искрено ми благодариха. Дадоха ми три хиляди лири — твърде много за времето, което им отделих.
Когато се отдалечиха с колата си, Торчи излезе от сянката и ме сбута с лакът.
— Последните два дни имате голям късмет.
— Зная — отговорих и му подадох банкнота от петстотин лири. — Благодаря ти за заема. Донесе ми щастие.
— Решихте ли за брошката? — запита той, пъхайки банкнотата в джоба си. — Мога да имам парите след един час.
— Не я продавам. Тя не е моя. Ще я върна.
Торчи сви устни.
— Както добре знаете, аз ви обичам като брат, синьор Дейвид, затова ще ме извините, но ще ви кажа, че няма жена на света, която да струва двеста и тридесет хиляди лири. Която и да е, тя просто не струва толкова пари.
— Не разбирам защо трябва да влагаш еднакъв смисъл, когато говориш за брошката и за жени.
— Извинявайте, но смятам, че вие го правите. Аз видях какво се случи между синьората и вас, когато смятахте, че сте сами в катедралата. То беше естествено и разбираемо. Толкова красива жена като нея е създадена за любов. Но ако ми продадете брошката, ще имате предимството да използувате парите. А ако й я върнете, ще заслужите само благодарността й, а може би и още нещо, но ако се сравни загубата на парите с това, което тя ще ви предложи, си е чиста загуба. Бъдете разумен, синьор Дейвид.
— Върви си — казах със смях. — Няма да ти дам брошката.
— Почакайте, няма защо да бързаме — каза загрижено Торчи. — Ето какво ще направим. Ще ви дам двеста и петдесет хиляди лири и можете да вземате Симона. Това наистина е хубава сделка. Симона е съвършена. Тя е голяма специалиста в любовното изкуство. Вярно, че настроенията й често се менят, но там, където има страст, трябва да очаквате огън. Бийте я редовно и тя ще ви доставя голямо удоволствие. Не ви ли предлагам хубава сделка?
— Прекрасна е, но аз не продавам брошката. Ако беше моя, не бих се колебал, но тя не е и няма какво повече да говорим.
Торчи ме погледна тъжно.
— Страхувам се, че синьората ви е направила много силно впечатление. Това е лошо. Мъжете не бива да се омагьосват от жени.
— Точка по въпроса, Торчи.
