— Смятам, че някога ще съжалявате за решението си — каза той, вдигайки пълните си рамене. — Мъж, който поставя една жена над парите, си търси белята. Ще се моля за вас.
— О, върви по дяволите! — избухнах, изгубил търпение. Ядосах се, защото той изричаше неща, които се въртяха в главата ми още откакто й се обадих по телефона.
— Ще накарам и Симона да се моли за вас — каза Торчи с тихо достойнство и си тръгна през площада с клюмнала глава и приведени рамене.
На масата до прозореца ми имаше саксия с медночервена беговия. Репродукцията на Ботичели беше прибрана под леглото. От Филипо взех на заем покривка за масата в синьо и червено, синя копринена кувертюра за леглото — от Умберто и много хубав персийски килим от Джузепе.
Стаята ми стана неузнаваема. Разбира се, тапетите си оставаха отвратителни, но мизерията на стаята не си личеше така очебийно, сега от нея не можех да се срамувам.
Бях купил две бутилки вино саселла и помолих Пиеро да ми направи десетина сандвича с различен пълнеж. Той много предвидливо ми даде две чаши и две чинии, а в последната минута настоя да приема половин бутилка коняк, която, каза той, щяла да бъде завършек на вечерята и по тази причина трябвало да я имам.
Бях изчистил и изгладил костюма си, купих и чифт обувки втора употреба, след като си заложих часовника. Вече нямаше какво да правя, освен да чакам. Като протегнех глава през прозореца, виждах часовника на църквата в края на уличката. Беше седем без пет… Запалих цигара и за шести път пренаредих бутилките върху масата и оправих една гънка на кувертюрата. Устата ми пресъхна, сърцето ми биеше лудо, въздух не ми достигаше. От три дни тя се беше настанила в съзнанието ми и сега, когато щеше да дойде, приливът на чувства ме задушаваше.
Наложих си да седна във фотьойла, докато пушех. Дърпах така силно, че цигарата изгори езика ми и аз ядосано я изгасих, преди да съм я допушил.
Когато ставах да си взема друга цигара, чух почукване на външната врата. За една кратка секунда замръзнах със стиснати юмруци, задържах дъха си, а после бързо тръгнах по коридора, за да отворя вратата. Лаура Фанчино стоеше на улицата и ме гледаше. Беше облечена в строга синя ленена рокля, с голяма, сламена шапка, която закриваше част от лицето й. Носеше тъмнозелените слънчеви очила. Стоеше и ме гледаше безизразно с невидимите си очи, с ръце, кръстосани върху чантата, която държеше отпред.
— Здравей, Дейвид — каза тя. — Не съм ли точна?
— Да, изключително точна си — казах дрезгаво. — Няма ли да влезеш?
Отстъпих и тя мина покрай мен.
— Ето тук — посочих, отваряйки вратата на стаята си. — Страхувам се, че не е нищо особено.
Тя влезе в стаята и спря, оглеждайки се наоколо, после свали слънчевите си очила и се обърна усмихната към мен.
— Разкрасил си я, нали?
— Приятелите ми бяха щедри. — Затворих вратата. Чак тогава осъзнах колко малка е стаята. — Трудно ли ме намери?
— О, не. Имаше времена, когато ходех в Скалата всяка седмица.
Тя свали шапката си и я сложи заедно с чантата върху скрина. След това отиде до огледалото над камината, разпусна косата си и леко я вдигна с белите си тънки пръсти.
Стоях и я гледах, като не вярвах, че тя действително е тук.
— Когато вятърът духа откъм операта, лежа и слушам музиката — казах.
Тя се обърна засмяна.
— Естествено катедралите и музиката си подхождат, нали? Как върви книгата?
— Отдавна не съм работил по нея. Понякога в продължение на седмици не пиша.
Осъзнавах, че съм ужасно скован и официален, но нищо не можех да направя. След като тя беше тук, толкова близо до мен, изведнъж ме обзе безпокойство и смущение.
— Това ли е ръкописът? — Тя отиде до масата. — Може ли да хвърля един поглед?
— Щом искаш.
Тя разтвори ръкописа напосоки и прочете една страница със ситно изписани букви.
— Колко хубав почерк имаш. Толкова е стегнат и толкова много си изписал.
— Дори не съм стигнал до половината.
— Нищо чудно, че ти отнема много време.
Последва дълга пауза. Тишината ме потискаше.
Имах внезапното усещане, че срещата ни няма да е успешна. Бях така напрегнат, че ми се прииска да не беше идвала.
— Може би ще искаш сандвич? — запитах, чувствувайки колко безнадеждно грубо звучаха думите ми. — Не си ли гладна?
Тя затвори ръкописа и се обърна. От погледа й кръвта започна да пулсира в слепоочията ми.
— Гладна ли? Да, гладна съм, Дейвид. Гладна съм през последните четири години.
Часовникът на църквата удари девет, когато тя изведнъж се раздвижи и се отдръпна от мен.
— Налага се да тръгвам, Дейвид. Трябва да се върна до единадесет.
— Остани още малко. Не можеш ли да се обадиш по телефона?
— Не. Казах, че ще се върна до единадесет.
Вече беше седнала на края на леглото. В тъмнината успях да забележа, че започва да се облича. Движенията й бяха много бързи. Когато се опитах да стана, тя се обади:
— Не ставай, скъпи. Моля те, остани си в леглото. Няма място за двама ни.
— Как ще се прибереш? — запитах.
— Оставих колата си край парка нагоре по улицата. Ако бързам, мога да стигна за час и половина.
— Нали ще внимаваш?
Тя се засмя.
— Толкова ли съм ти скъпа сега, Дейвид?
Почувствувах как гърлото ми се стяга.
— Да, повече от който и да е друг в живота ми.
— Радвам се. Съжаляваш ли за това, което се случи?
— Не, а ти?
— Малко. Винаги има усложнения и сърдечни болки, когато си намериш нова любов.
— Да, но има и компенсации.
Тя приглади роклята около ханша си, след това се обърна, сложи шапката и взе чантата си.
— Стой си там, Дейвид, мога да изляза и сама.
— Ама че работа — казах и се засмях. — Ти не хапна нищо, а бях приготвил толкова неща.
Тя пристъпи и седна на леглото.
— Но сега не съм гладна, скъпи — рече и се наведе над мен, докосвайки с ръце голите ми гърди. — Довиждане, Дейвид.
Устните й се сляха с моите за един дълъг момент, после тя ме тласна леко назад и се изправи.
— Кога ще дойдеш пак? — попитах, държейки я за ръката.
— Искаш ли да дойда отново?
— Разбира се, толкова често, колкото ти е възможно.
— Не зная, може би следващата седмица. Ще дойда, когато успея да се измъкна.
— Ей, почакай — възразих, сядайки. — Не можеш да си тръгнеш така. Трябва да ми кажеш нещо по- определено, Лаура. В понеделник?
— Понеделник е почивният ден на сестрата.
— Тогава вторник.
— Във вторник му чета.
— Тогава кога?
— Не зная. Днес не ми беше лесно да дойда. Дейвид, през последните четири години живях като отшелница, разбираш ли? Не е допустимо изведнъж да тръгна от вилата, без да имам някакво солидно
