като вирус и това очакване сломи и последните сили, които ми бяха останали. От години живеех несретно и се самозаблуждавах, че някой ден това ще свърши, че ще направя нещо значително, а сега разбрах, че никога няма да се измъкна от блатото. Видях как бъдещето се пръсва пред очите ми като сапунен мехур и то само защото една жена с меден цвят на косата и фигура, която може да подлуди всеки мъж, не вдигна телефонната слушалка и не ми позвъни.
Както стоях пред вратата си с ръка на дръжката, реших да постъпя като всички слабовати, безгръбначни, мекушави пройдохи, получили удар, който ги поваля по гръб. Реших да изляза, да се напия и след това да отида при някоя уличница.
Отворих вратата и влязох в мрачната малка стая.
Лаура седеше на облегалката на фотьойла, със скръстени на скута си ръце. Полите на строгата й синя ленена рокля бяха добре изпънати над колнете.
Телефонът в края на коридора започна да звъни настоятелно — пронизителен звук, който допреди малко щеше да ме накара да побягна, за да отговоря. Но вече едва ли го чувах. Изведнъж той престана да бъде провокиращ тиранин, способен да спре биенето на сърцето ми и да ме превърне в задъхан безмозъчен тъпак. Сега не беше нищо друго, освен някакъв външен шум, анонимен като непознат по улицата.
Облегнах се на вратата и я загледах.
— Съжалявам, Дейвид. Не можах да направя нищо. Толкова много исках да ти се обадя, но телефона го пазят така грижливо. Знаех, че ще чакаш, че ще страдаш, както и аз страдах. Този следобед не издържах повече. Казах, че отивам да се разходя около Лаго. Когато пристигнах в Милано, телефонирах на сестрата, че колата има повреда и съм изпаднала в безизходица.
Не бях сигурен дали чувам правилно.
— Искаш да кажеш, че няма да се връщаш тази нощ?
— Да, Дейвид, ще остана тук с теб.
Олюлях се и седнах.
— Ако преди малко ме беше видяла в коридора — казах, разтривайки лице с ръцете си. — Бях решил да изляза и да се напия. За пет минути щеше да ме изпуснеш, а сега ми казваш, че ще останеш цяла нощ.
— Не исках да те карам да страдаш така, Дейвид — прошепна тя. — Да не си си помислил, че съм те забравила?
— Не, не съм си мислел подобно нещо. Стана така само защото се надявах да се обадиш в понеделник и чаках. Така както минаваха часовете, вече бях готов да се изкатеря по стената, да се пръсна.
— Сега съм тук, Дейвид.
— Да, така е. И не мога да го повярвам. Чувствувам се все едно някой ме е ритнал в слабините. — Погледнах кашата, която бях направил в камината, петното на стената. Сега стаята изглеждаше ужасна и мрачна, след като килимът, покривката на леглото и на масата ги нямаше. Единственото останало от предишната ни среща беше саксията с чеверникавата бегония. — Не мога да искам да останеш тук, Лаура. Виждаш каква дупка е.
— Смяташ ли, че за мен това има значение? С теб ще бъда щастлива и в пещера. Не бъди глупав, Дейвид. Нищо друго няма значение, освен това, че имам няколко часа, които искам да прекараме заедно.
Станах и отидох до огледалото. Наистина изглеждах ужасно с двудневна брада, с очи, дълбоко хлътнали от безсъние.
— Ще се обръсна — казах.
— Няма ли да ти преча? Да те изчакам навън? Или да изляза да се поразходя …
— Мислиш ли, че ще те изпусна от погледа си дори и за пет минути? — попитах. — Трябва да се обръсна.
— Не мога да те прегърна с такова лице.
Сипах вода от каната в легена и започнах да сапунисвам лицето си. Ръцете ми трепереха. Докато се бръснех, тя седеше тихо и ме наблюдаваше. След като измих лицето си, каза:
— Трябва да направим нещо, Дейвид. Това може отново да се случи. И ще се случи.
— Не, няма да се случва повече. Ти трябва да го оставиш, Лаура. Нямаш никаква полза от него. Не разбираш ли? Той не бива да очаква да останеш при него. Трябва да се освободиш.
— Мислела съм за това. Ако го напусна, искаш ли да дойда да живея при теб?
Бавно се обърнах и я погледнах. Очите ми се спряха на прозрачните й копринени скъпи чорапи, елегантната кройка на роклята, изящните бели, добре поддържани ръце, златната гривна на ръката й, диамантената брошка, която струваше триста хиляди лири, блестящата коса, върху която някой фризьор доста си беше поиграл. Гледах я на фона на мръсните, пожълтели тапети, разхвърляното малко легло и изтъркания килим.
— Тук? Не, не би могла да дойдеш тук?
— А къде другаде да отида, Дейвид? Нямам пари, освен тези, които той ми дава. Мислиш ли, че съм способна да работя заедно с теб? Бих станала много добър гид. Има ли там и жени?
— Моля те, не се шегувай с това — казах, усещайки как кръвта нахлува в главата ми.
— Но аз не се шегувам, скъпи. Опитвам се да разреша един проблем. И невъзможно ли е да си намериш по-добра работа? Тогава би завършил книгата си. И аз ще правя нещо. Не искам да си мислиш, че съм безполезна. Смяташ ли, че бих могла да стана келнерка?
— Престани! — казах сърдито. — Не говори така! Невъзможно е да си намеря по-добра работа. Дори и да завърша книгата си, тя няма да ми донесе никакви пари, а ще ми отнеме месеци, дори да работя от сутрин до вечер. И как си представяш да работиш като келнерка?
— Но ние трябва да направим нещо, Дейвид.
Изхвърлих водата.
— Нямаш ли никакви собствени пари? — запитах, без да я поглеждам.
— Страхувам се, че не. Разбира се, мога да продам бижутата си. Така бихме могли да преживеем известно време. Да издържим, докато ти спечелиш повечко пари.
Приближих се до нея.
— Защо, по дяволите, говорим за това? И двамата знаем, че не бихме могли да живеем така. По-добре да се откажа от теб, отколкото да те принизя до моето равнище. Съвсем скоро ще ме намразиш, Лаура. Ще бъде добре, докато имаме някакви пари, но след като се свършат и започнат затрудненията, когато няма да можеш да си купуваш нови дрехи и бижута, за да изглеждаш както сега, ще започнеш да ме мразиш.
Тя сложи ръката си върху моята.
— Не, няма. Казах ти, че мога да бъда щастлива с теб и в пещера.
— Нека опитаме да бъдем сериозни за мъничко. Има само един изход.
Тя внезапно ме погледна, очите й станаха напрегнати и грациозните й ръце се стегнаха в юмруци.
— И какъв е той?
— Трябва да се опитам да си намеря работа край Лаго. Ще говоря с Джузепе. Той знае всички трикове. Бих могъл да намеря нещо по туристическите корабчета. Тогава по-лесно бихме се срещали. Няма да има нужда да пътуваш чак дотук. По-лесно ще ти е да се измъкнеш за час или два, без никой да забележи.
Напрежението изчезна от погледа й, ръцете й се отпуснаха.
— Това би ли ти харесвало, Дейвид? — запита тя и отвори чантата си за цигара. — Би ли те задоволило?
— Би било по-добре от последните три дни. Поне от време на време ще те зървам, бихме могли да се виждаме и късно вечер. Трудно ли ти е да излизаш от вилата, след като всички са си легнали?
— Не, това е възможно — рече тя с уморен и равен глас.
— Не си много ентусиазирана — отбелязах, като я гледах. — Не ти ли харесва идеята?
— Смятам, че ще е много опасно. Не познаваш Лаго така добре като мене. Има толкова дебнещи погледи. Наивно е да се надяваме, че срещите ни ще останат тайни. Трябва да бъда много внимателна. Бруно ще се разведе с мене, ако открие, че му изневерявам. Когато умре, аз ще наследя голямо състояние. Ако сега направя една погрешна стъпка, сигурно ще загубя всичко.
— Разбирам. — Седнах на леглото и прокарах пръсти през косата си. — Не съм мислил за това. Не ми беше идвало наум, че ще станеш богата, когато той умре. Това увеличава пропастта между нас, нали?
— Стеснява я, Дейвид.
