— Допускаш ли, че бих живял с твоите пари?
— Не, сигурна съм, че няма. Но това не са мои пари. На Бруно са. Смятам, че би приел един заем, за да започнеш някакъв бизнес и ще ми го върнеш, когато успееш.
— Ти доста си поумувала върху това, така ли? Но ако досега е жив вече четири години, какво те кара да мислиш, че няма да живее още четири? Или смяташ, че ще чакаме още четири години или повече?
— Но, скъпи, ние почти се скарахме — каза тя печално. — Като че ли магията ми върху теб губи силата си.
— Магията ти никога няма да се развали — казах. — Съжалявам, Лаура, само че не искам да преживея отново тези последни дни. Знаеш ли какво се канех да направя преди малко, преди да вляза и да те заваря тук?
— Да, зная. Мъжете правят подобни неща, когато са обидени. Не си мисли, че си първият. — Тя изхвърли пепелта в камината. — Обеща ми да не се обаждаш.
— Зная. Съжалявам. Бях почти обезумял.
— Ако се преместиш край Лаго, ще поемеш още по-големи рискове. В случай, че не успея да се измъкна, ще ти хрумне да дойдеш във вилата. Не разбираш ли, Дейвид, така няма да стане.
— Тогава какво да правим?
Тя тихо ме изучаваше известно време.
— Има един начин.
Тогава инстинктивно разбрах, че тя е нагласила всичко, но няма да ми го съобщи, докато не изчерпя всичките си идеи и не се примиря с мисълта, че не съществува никакво друго решение освен нейното.
— Какъв е той?
— Докторът иска Бруно да прекарва деня в специална инвалидна количка — каза тя, забила поглед в скръстените си ръце. — Вечер го пренасят от количката в леглото. Сестра Флеминг не може да го вдига, затова сме наели човек, който върши това. Той се грижи също за колата и за моторницата. Получава седем хиляди лири седмично плюс пълен пансион.
— Защо ми казваш това? — запитах я остро. — Каква връзка има то с мен?
— Той напуска в края на седмицата.
Започнаха да ме обливат горещи и студени вълни. Тя все още не ме поглеждаше.
— Това е единственото сигурно решние, Дейвид.
— Разбирам. — Стараех се да владея гласа си. — Бих искал да изясним нещата докрай. Предлагаш да стана болногледач на мъжа ти, така ли да го разбирам? Всяка сутрин да го нося от леглото до стола и всяка вечер да прелъстявам жена му? И затова ще ми плащат седем хиляди лири. Всъщност, като погледнеш, предложението е прекрасно.
Тя вдигна поглед, а очите й блестяха.
— Това ли е всичко, което имаш да кажеш?
— О, не, още много неща могат да се кажат. Не си представям нещо по-неприятно от това всяка сутрин да влизам в една стая и да срещам погледа на мъж, с чиято жена съм прекарал нощта. Ще бъде нещо, което ще ме накара да се чувствувам още по-пропаднал. Не само ще крада жена му, но ще живея в къщата му и ще ми се плаща с неговите пари. Страхотно примамливо предложение.
Тя кимна леко, сетне стана, отиде до скрина и взе шапката и чантата си.
— Лаура, почакай малко — казах, ставайки на крака. — Не си отивай. Още можем да поговорим.
— Не, тръгвам си. Отивам на хотел. Довиждане, Дейвид.
Застанах с гръб към вратата.
— Не разбираш ли, че тази идея е невъзможна? — запитах я аз.
— О, да, разбирам. Би ли се отместил, за да мина, моля те?
— Ще останеш тук. Ще поговорим още по въпроса.
— Дейвид! Пусни ме да мина!
— Престани да театралничиш. По дяволите, ти ще останеш тук и ще помислим за това. Сега седни, нека да размисля.
Тя пребледня. Застана срещу мен със стиснати юмруци, погледът й беше обиден и гневен.
— Няма какво да мислим. Аз ти посочих единственото разрешение. Ако си толкова горд, толкова глупаво ограничен и такъв супермен, за да приемаш нещата по този начин, това е краят. Няма да остана тук нито минута повече. Била съм същинска глупачка, за да ти позволя да ме любиш. Ти ме подлуди, а сега нямаш моралната смелост да видиш нещата в истинската им светлина. — Тя повиши глас. — Когато си тръгна, си мисли колкото си искаш! Повече няма да дискутираме по този въпрос! Пусни ме да си вървя! Пусни ме!
Хванах я за раменете и я разтърсих.
— Тъкмо ти не си мислила достатъчно — казах отчаяно, — иначе нямаше да ме поставяш в такова унизително положение! Помисли само! Ще ми позволиш ли да те любя в неговата къща, почти пред очите му? Способна ли си да го направиш?
Чантата се изхлузи от ръката й, тя ме прегърна и притисна лицето ми до своето.
— Дейвид, и аз те обичам, бих ти позволила да ме любиш в неговата стая. Не разбираш ли, скъпи, той не означава нищо за мен. Омъжих се заради онова, което можех да получа от него, но оттогава страдам. Не изпитвам милост към него, така, както той не проявяваше милост към мен, докато беше здрав и се отнасяше снизходително. Не съм му вярна, защото той никога не спечели предаността ми. Аз ще пропадна, така както ти щеше да пропаднеш, когато си мислеше, че няма да ти се обадя. — Гласът й изтъня. — Не мога да преживея повторно дни като тези. Трябва да го направиш, Дейвид, или още сега край на всичко.
Отблъснах я, за да погледна побелялото й напрегнато лице. Когато устните ми докоснаха нейните, съпротивата ми се сломи.
Събудих се изведнъж и приседнах в леглото, щом усетих една ръка да докосва нежно рамото ми.
— Събуди се, Дейвид, — каза Лаура, наведена над мен. — Направих кафе. След малко трябва да тръгвам.
— Но ти си облечена! Колко е часът?
— Минава шест. Ти спеше така спокойно, че сърце не ми даваше да те събудя. Денят ще бъде прекрасен. — Тя ми подаде чаша кафе. — Вече е прекрасен ден, нали, Дейвид?
— Надявам се — казах и изведнъж си спомних какво й обещах, преди да заспя. — Надявам се, че няма да съжаляваме за това, Лаура.
— Нищо друго ие можем да направим. — Седна на леглото, хубава и прекрасна както винаги. — След мъничко трябва да тръгвам, но преди това да се уговорим. Ще дойдеш във вилата в неделя вечер. Аз ще бъда в Стреза. Там ще те посрещна и ще прекосим Лаго. В шест има влак от Милано. Тази сутрин трябва да отидеш в магазина на Нервини на улица Бокачо, там имам открита сметка. Кажи им, че ще работиш за синьор Фанчино и искаш да бъдеш добре облечен. Те знаят от какво ще имаш нужда.
— Да бъда добре облечен ли? — запитах стреснато и едва не разлях кафето си. — Какво искаш да кажеш?
— Моля те, скъпи, не ми създавай трудности, — тя успокоително сложи ръка върху моята. — Естествено, че няма да дойдеш във вилата със сегашните си дрехи. Трябва да имаш подходящо облекло.
— Какво облекло? — се поинтересувах и оставих чашата с кафе на пода.
— Ами бяло сако, униформа, когато ще караш колата … Такива неща.
Почувствувах как гърлото ми се свива и кръвта нахлува в лицето ми.
— Униформа? О, разбирам.
— Скъпи…
— Всичко е наред. Не разбрах идеята ти. Бях изтъпял. Излиза, че ще бъда като някакъв лакей, така ли?
Тя разпери ръце безпомощно.
— Добре, скъпи, да забравим всичко. Ако не можеш да направиш това за мен, когато рискувам толкова много, тогава не можем да продължаваме така.
— Всичко е наред — казах и се опитах да се усмихна. — Просто не разбрах. Но сега вече всичко ми е ясно. Е, по дяволите — това е едно стъпало по-високо — да бъдеш лакей на богат човек, отколкото неправоспособен гид в катедралата. Това е повишение.
