предпазливи, постъпваш правилно.
— Оценяваш ли го? — запита тя с тревога в гласа.
— Разбира се — отговорих, но отново не бях сигурен дали е така.
— Ще го компенсирам — каза тя, гледайки ме с горещия си напрегнат поглед. — Ще направя така, че да си заслужава, скъпи.
Достатъчно беше да ми каже това и да ме погледне по този начин, за да ми се стори, че всичко е наред. Тя беше навлязла в мене като болест и аз вече нямах сили да променя нищо. Усещах, че трябва да съм луд, за да понасям всичко. Стигаше да се погледна отстрани, за да видя как това момиче ме е опустошило. Виждах се как се извивам и се гърча като насекомо, забодено с карфица, но вече бях отишъл твърде далеч, за да направя каквото и да било.
— Пристанът е зад онези върби. Гледай, вече се вижда хангарът за лодките. Твоите стаи са над него.
В скалата се забелязваше двуетажна постройка с издаден напред прозорец, обърнат към езерото, а под него беше широката плъзгаща се врата на хангара. От двете страни на сградата растяха върби и засенчваха плувния басейн, изкопан в скалата. От пристанището по хълма се виеше каменно стълбище до градината на вилата.
— По този път ще идвам при теб — каза тя, сочейки стъпалата.
— В тъмнината ще е опасно.
Тя се засмя.
— Не и за мен, Дейвид. Познавам всеки сантиметър. Когато ми дойде до гуша атмосферата в къщата, винаги отивам до къщата на пристана. Сама съм я обзавела. Сигурна съм, че много ще ти хареса.
Изключих мотора и оставих лодката да се придвижа сама до върбите на кея.
— Ще те оставя да отидеш в апартамента си, Дейвид — каза тя и скочи на земята. — Не смея да оставам и сама да ти го покажа. Когато се преоблечеш, ще дойдеш ли горе във вилата? Само тръгни по стъпалата, по пътеката и ще стигнеш до верандата. Мария ще ти даде вечеря. А след това ще те заведа при Бруно.
— Добре — казах, излизайки от лодката.
Тя ми даде ключ.
— Това е ключът от твоя апартамент. И — нещо много важно. Никога не оставяй отключено. Никой освен мен и една стара жена от селото не влиза там. Никой никога не е виждал вътрешността му и не бива, иначе ще започнат да се чудят защо съм те настанила там. Смяташ ли, че ще можеш да се грижиш за него?
— Сам си чистех предишната стая — отговорих с усмивка. — Разбира се, че мога.
Старицата идва веднъж седмично да го чисти основно. Вярвам й, че няма да говори. Ще те предупредя кога ще идва и тогава не трябва да се мяркаш.
— Защо е тази тайнственост?
Тя се засмя.
— Почакай и ще видиш.
Сложи ръка върху моята и вдигна лице. Привлякох я към себе си. Устните й бяха горещи и сухи, като че ли имаше треска. Пръстите й се впиха в раменете ми и тя се притисна към мен.
Стояхме така няколко секунди, скрити от върбите, вълничките леко се разбиваха в кея, после тя се освободи от прегръдката, заизкачва бързо стъпалата и се скри от погледа ми.
Когато настаних лодката и заключих хангара, понесох двата си куфара по тясното стълбище, което водеше към жилището на втория етаж.
Отключих вратата, отворих я и се заковах на място.
Гледах объркано към голяма стая с еркерен прозорец, обърнат към Лаго, която се оказа така разкошно мебелирана, та помислих, че съм сбъркал мястото.
Един бърз поглед ме увери, че нямаше къде другаде да отида. Бавно затворих вратата и седнах върху куфарите си.
Стаята беше почти десет на шест метра, с мозаечен под, застлан с три големи персийски килима. Стените бяха покрити с весел копринен тапет в червено и бяло. В голямата ниша на прозореца беше разположен квадратен диван-легло с дължина на страната около два и половина метра, постлан с бяла копринена кувертюра, поръбена с червено. Четири големи кресла и голям диван не успяваха да изпълнят стаята, радиограмофон и шкафче с плочи се губеха край една от стените.
В един ъгъл имаше съвсем заредено барче и когато го разгледах видях, че при докосване с пръст се обръща и открива етажерка с книги.
Точно срещу мен се намираше друга врата, прекосих стаята и я отварях. Оказа се малка стаичка с две големи огледала и два вградени гардероба, които се осветяваха отвътре, щом отвориш вратите. От тази стая през друга врата се влизаше в банята с вградена в пода вана и душ. Огледала и черен мрамор изцяло покриваха стените й.
Върнах се в голямата стая, отидох до бара и си сипах едно голямо уиски. Чувствувах, че имам нужда от него. Сега ми стана ясно защо вратата трябваше да е заключена.
Мария беше пълна възрастна жена с приятно лице и добродушни очи. Когато влязох в кухнята, си намяташе шала и се готвеше да си тръгва.
— Добър вечер — поздравих я аз. — Казвам се Дейвид Чизхолм. Синьора Фанчино ми каза, че има вечеря за мен.
Веднага забелязах тревожния й изпитателен поглед. В продължение на три-четири секунди тя ме разглеждаше и изучаваше. В погледа й уловях подозрение и страх.
— Дошли сте да се грижите за синьор Бруно ли? — запита тя.
— Не бих казал така. Само ще го местя, когато е нужно.
— Синьората не ми каза, че сте америкаец.
— А трябваше ли? — попитах и се приближих до масата, която беше сложена. — Тук ли да седна?
— Вечерята ви е във фурната — каза тя и донагласи шала си. — Синьората къде ви нареди да спите?
Въпросът беше обичаен, но аз веднага почувствувах, че за нея беше важно да знае къде ще спя.
— Ще живея в стаите над хангара за лодки — отговорих, без да я поглеждам.
— Над навеса за лодката? Тогава другият мъж трябва да си е отишъл?
Яденето ми беше телешко със спагети. Докато носех чинията към масата, казах:
— Тъкмо затова съм тук.
Тя кимна, взе едно вързопче и тежко се запъти към вратата.
— Нали много внимателно ще вдигате синьор Бруно? — запита и се вторачи твърдо в мен. — Предишният мъж не беше добър. — Тя направи сърдита гримаса. — Той непрекъснато си мислеше за други неща.
Директният й наблюдателен поглед ме раздразни.
— Ще бъда внимателен — обещах.
Тя кимна и отвори вратата. Виждах, че не й се иска да ме остави сам в кухнята и й казах:
— Е, лека нощ.
— А жена си не доведохте ли? — запита с ръка на дръжката.
— Не съм женен.
— За мъж като вас е по-добре да се оженя — отбеляза тя.
— Ще видя какво мога да направя в това отношение — усмихнах й се. — Лека нощ.
Тя е отговори на усмивката ми.
— И другият мъж не беше женен.
— Кой друг мъж?
— Белини. Той дойде преди три месеца. Един едър, грозен грубиянин. Цял ден седеше и пушеше пури. Беше много непохватен, когато повдигаше синьор Бруно. Доктор Перели каза, че трябва да си върви.
— Не желая да ви задържам. Сигурно искате да се приберете вкъщи — казах. Лека нощ.
Тя остана в колебание, после излезе от кухнята, затваряйки вратата след себе си.
