Останах така, заслушан в тежките й бавни стъпки надолу по пътеката, която водеше към пътя. Когато те замряха, аз си поех дъх — дълго и бавно. Открих, че съм се изпотил, а нервите ми бяха опънати като струни на цигулка.
Имах инстинктивното усещане, че у тази стара жена има нещо повече от подозрителност: тя знаеше защо съм тук.
На верандата открих Лаура, която ме очакваше. Беше се облегнала на една мраморна колона, поддържаща богато украсения покрив над верандата и гледаше към Лаго. Когато чу стъпките ми, тя извърна глава. — Отиде ли си?
— Да — казах аз.
Тя се обърна към мен усмихната.
— Тогава ние сме сами с изключение на Бруно. Сега ще трябва да остана с него, но утре вечер ще дойда в къщата. Какво ще кажеш?
— Прекрасно, но не мислиш ли, че е опасно да живея там? Ако някой ме види, няма ли да предположи какво означавам за теб?
— Докато някой не влезе вътре, това няма значение. Радвам се, че ти харесва. Сама съм я мебелирала. Там ще бъдем щастливи за по няколко часа, нали?
— Малко по-хубаво е от пещера.
Тя се засмя.
— Това за пещерата ти го казах на сериозно. Само че предпочитам къщата с лодките. Какво мислиш за Мария?
— Тя вече знае за нас.
Лаура изведнъж ме погледна.
— Защо мислиш така?
— Само някакво предчувствие, а може би и поради това, което ми каза. Белини в къщата с лодките ли живееше?
— Разбира се, че не! — Тя се скова и ме загледа. — Защо ми задаващ този въпрос? Белини беше само наемен работник. Той имаше стая в селото.
Подозрението, което беше започнало да ме обхваща, се разсея.
— Мария каза нещо, от което се подразбираше, че Белини е живял в къщата с лодките.
Лаура сложи ръка върху моята.
— Не трябва да обръщаш никакво внимание на думите й, Дейвид. Къщата с лодките е моя. За това я давам на теб. Разбира се, че Белини не е живял там, той дори никога не е влизал в нея.
— Къде е той сега?
— Сигурно се е върнал в Милано. Защо толкова се интересуваш от него?
— Не че се интересувам. Старата жена събуди любопитството ми, това е всичко.
Тя ме погали по ръката.
— Винаги се опитва да направи нещо лошо. Не я слушай, Дейвид. А сега трябва да се срещнеш с Бруно. Внимавай. Нищо не убягва от погледа му. Когато си с него, не ми обръщай никакво внимание, винаги бъди нащрек.
— Не горя от желание, Лаура.
— Разбира се, но трябва да свършим тази работа. — Докосна лицето ми с дългите си пръсти. — Моля те, Дейвид, помни, че той не означава нищо за мен и не смятам, че аз означавам нещо за него.
Тя закрачи по верандата и аз с неохота я последвах.
Завихме зад ъгъла на верандата и се изправихме пред инвалидна количка, поставена на сянка и обърната към Лаго. Под завивката успях да забележа очертанията на слабо тяло, но една голяма ваза с цветя закриваше лицето.
Тя ми направи знак да остана там, където съм, и се приближи до стола.
— Бруно, новият служител дойде. Името му е Дейвид Чизхолм. Той е американец, който живее в Милано и изучава италианската архитектура. Предложи го агенция „Донети“ и идва с прекрасни препоръки.
Тя се обърна и ми даде знак.
Тръгнах към инвалидния стол с вдървени крака и застанах така, че светлината да пада върху мен. Стана ми лошо и ръцете ми се изпотиха. Не зная как събрах куража да погледна очите, които се отправиха към мене от едно слабо и бледо лице.
Бруно Фанчино беше около четиридесет и пет годишен. Косата му беше гъста и имаше цвета на гълъбова перушина. Тънкото му дълго лице беше хубаво и аристократично, но толкова бледо и застинало, като че ли беше издялано от мрамор. Очите му обаче бяха съвсем живи — големи черни очи, които ми подсказаха, че той е мъж с изключителни възможности, проницателен, добър и весел, но би могъл да бъде и безмилостно решителен, ако се аложи.
Беше неловко да се взирам надолу в него, като знаех, че той не може нито да говори, нито да се движи и е безпомощен като мъртвец. Усетих как очите му ме изучават с приятелски интерес, от което се почувствувах неудобно и засрамен. За да прикрия растящото объркване, аз сковано се поклоних и отново се отдръпнах в сянката.
— Да внеса ли стола вътре, синьора?
Лаура бързо долови, че може да се издам, ако Фанчино продължаваше да ме изучава, затова застана между нас.
— По-добре да се приберем вътре, Бруно. Вече става късно.
Когато тя се извърна, забелязах, че той я наблюдава и това ме потресе.
В погледа му се мярнаха стаен гняв, презрение и омраза. Но те изчезнаха така бързо, както се бяха появили. Може и да се мамех, но не смятам, че беше така.
Доближих се до стола.
Лаура се обърна към мен.
— Сега бихте ли придвижили стола вътре? Внимавайте да не го друсате.
Избутах стола от верандата в обширна спалня, меко осветена от скрити лампи. В средата на стаята имаше огромно легло. Разкошни персийски килими покриваха мозаечния под. По стените висяха гоблени, за които дори неопитен човек като мен можеше да прецени, че са изработени от голям майстор. Всичко в стаята беше подбрано с вкус и струваше цяло състояние…
Придвижих стола до леглото.
Лаура застана отстрани и ме наблюдаваше. Не понечи да ми помогне, нито пък ми каза как най-добре да го пренеса.
И двамата ме наблюдаваха и аз нервно повдигнах завивките. После поех одеалото, което покриваше дългото му измършавяло тяло. Беше облечен със сива копринена пижама. Краката му стърчеха слаби като на скелет.
Сложих едната си ръка под раменете му, а другата — под коленете и го вдигнах. Очаквах, че ще е тежък, но се оказа толкова лек, че за малко да изгубя равновесие. Положих го непохватно върху леглото, издърпах завивките върху него и се отдръпнах. Дишах тежко и усетих, че съм се изпотил.
— Благодаря, Дейвид — каза тихо Лаура. — Вече можете да си вървите. Няма да сте ми необходим до осем часа утре сутрин. Моля, бъдете точен.
Поклоних се на Фанчино, след това на нея и излязох на верандата.
Чух как Лаура казва:
— Малко е несръчен, но ще свикне да те вдига. Ще включа радиото. Искаш ли да послушаш Шопен или да ти почета?
Недоумявах как ли ще й каже какво предпочита. Мислех си колко ли е ужасно за него да бъде като затворник в мъртво тяло, да очаква благоволението на хорската доброта, никога да не знае кога ли ще се уморят да му прислужват и вътрешно да е сигурен, че всички ще си отдъхнат, когато умре.
Стигнах началото на стълбището и чух първите акорди на етюд в ми бемол от Шопен. За момент се заслушах, а след това продължих надолу към къщата с лодките.
На следващата сутрин станах рано. Когато бутнах вратата и погледнах в стаята, съседка на Бруновата, пред огледалото сестра Флеминг нагласяваше касинката си. Тя беше висока кокалеста жена със свирепи
