кафяви очи, с дълъг и тесен червеникав нос и решителна уста с тънки устни. Беше над четиридесетте, но независимо от старомоминското й недружелюбно излъчване, успях да разбера, че е изключително способна жена, която в критични положения никога нямаше да се обърка, каквото и да се случеше.
Когато почуках и застанах на вратата, тя ме погледна остро.
— Вие ли сте новият? — запита на лош италиански и разпознах тънкия писклив глас, който бях чул по телефона.
— Да, синьора — отговорих на английски.
— Не ме наричайте така, достатъчно е, само „сестра“. След пет минути ще бъда готова. Как ви е името?
Казах й.
— Много добре, Чизхолм — рече тя. — Сигурно не трябва да очаквам да имате опит в подобна работа.
— Страхувам се, че е — отговорих, след като забелязах, че е решила да не ме одобри.
Тя направи нетърпелив жест.
— Всеки път казвам на мисис Фанчино да назначи човек с опит. Доктор Перели много лесно би могъл да намери някого, но тя сама е решила да се занимава с това. Е, да се надяваме, че ще бъдете по-добър от онзи ужасен Белини. Да ви кажа честно, ако друсате синьор Фанчино, ще бъда принудена да докладвам на доктор Перели.
— Няма да го раздрусам — обещах. — А тъй като и на двамата ни плащат, за да го гледаме, не разбирам, защо вие трябва да ме критикувате. Ако синьора Фанчино е доволна, вие също би трябвало да бъдете.
Излязох на верандата и си мислех, че не биваше да й говоря така, но тя ме бе раздразнила. Докато гледах надолу към терасовидната градина, видях Лаура да се спуска по пътеката, облечена в къси бели панталонки и блузка с гол гръб, а в ръката си размахваше плувна шапка.
Наблюдавах я и се удивлявах на красотата на тялото й. Искаше ми се да се обърне и да ме погледне, но тя не го направи. Стигна до стъпалата на пристана и изчезна от полезрението ми.
След няколко минути забелязах, че плува в Лаго.
— Вече съм готова — обяви сестра Флеминг.
Беше се приближила тихо отстрани, без да я забележа. Предположих, че ме е видяла как наблюдавам Лаура, стрелнах я бързо и проницателно. Живите й студени очи срещнаха моите и аз пръв сведох поглед.
— Последвайте ме — каза тя и тръгна по верандата към стаята на Бруно.
Той лежеше точно както го бях оставил предишната вечер. Взря се в мен и аз вдървено направих лек поклон. Очите му бяха изумително изразителни. Те ме поздравиха така ясно, все едно, че говореха. Когато го погледнах, изпитах чувство на неудобство, че започваше да ме харесва. Поне погледът му беше приятелски и пълен с интерес, но когато спря очи на сестра Флеминг, те изразяваха неприкрито безразличие.
Според инструкциите й аз го повдигнах от леглото, поставих го върху стола и много внимавах да не го разтърся. Дори сестра Флеминг изглеждаше доволна, тъй като видях изненаданото й одобрително кимване.
— Достатъчно, Чизхолм — каза тя. — Оттук нататък аз ще се справя.
Отново се поклоних на Бруно. Очите му като че ли казваха, че съм щастливец, след като не оставам в ръцете на тази зла жена.
Може и да съм си въобразил, че си е помислил така, но в онзи момент бях почти уверен, че тъкмо това искаше да ми каже.
Излязох и бързо тръгнах по пътеката, по стъпалата, които водеха към пристанището и към хангара за лодки. Скрит зад върбите, се взирах да зърна Лаура. Забелязах бялата й плувна шапка. Беше на около половин миля от мястото, където се намирах, и плуваше към мен.
Изчаках я.
Когато се хвана за пристанищната стена, казах:
— Добро утро, синьора.
Тя не се извърна, но видях как гърбът й се стегна.
— Не трябваше да си тук, Дейвид. Опасно е. Има един стар дявол, който живее в Пескатори и винаги ме наблюдава с телескоп. Вероятно и сега ме гледа. Моля те, иди си.
Това ме разяри.
— Да върви по дяволите! Във всеки случай той не ме вижда. Виж, Лаура…
— Все едно, Дейвид, моля те, иди си и внимавай никой да не те види.
— Искаш ли да направя още нещо, освен да изчезна? — рязко запитах.
— По добре изчисти лодката. Доктор Перели понякога я използува и нямам намерение да му давам повод за оплаквания. След като свършиш това, през остатъка от деня можеш да правиш каквото поискаш. И, скъпи, довечера ще дойда да те видя.
— Да — казах.
Тя ме погледна остро.
— Не си попаднал под въздействието на Бруновия чар, нали? — запита, движейки дългите си стройни крака във водата.
— Нямам намерение.
— Той е чаровен, Дейвид. Дори и сега се сприятелява с хората по-лесно от мен. Искаш ли да му станеш приятел?
— Едва ли — казах рязко. — Е, по-добре да се хващам с лодката.
Отидох до хангара, отключих вратата и влязох.
Когато започнах да вадя от шкафа препаратите за почистване, видях как Лаура се изправи на крака, свали шапката за плуване и разтърси косата си с цвят на мед. Застанала на ярката слънчева светлина, тя изглеждаше много красива, панталонките и блузката бяха прилепнали към тялото й. Държеше главата си отхвърлена назад, а ръцете върху гърдите си.
Усетих как устните ми пресъхват и трябваше да си наложа да не отида при нея. Тогава изведнъж си спомних за мъжа с телескопа от Пескатори. Вероятно позираше пред него, а не за мен.
Обърнах се разгневен и започнах да лъскам месинговата броня на лодката. Когато отново вдигнах поглед, тя беше изчезнала.
Лаура беше права. Бруно притежаваше очарование. В толкова неизгодно положение, неспособен да се движи и говори, с парализирани мускули на лицето, той имаше очи, с които можеше да печели приятели.
Тази вечер, когато отидох да го вдигна от стола и да го положа върху леглото, го намерих сам. Гледайки го, застанах колебливо и не знаех дали да си тръгна или да изччакам сестра Флеминг. Наканих се да си тръгна, но погледът му ме спря така твърдо, все едно, че ми каза да остана.
Той ме наблюдаваше с приятелски интерес и забелязах, че очите му ми задаваха въпроси. Започнах да му разказвам какво съм правил през деня.
Разказах му как съм почистил лодката и поправил магнитния скоростомер. Обясних му какво съм извършил и погледът му изрази одобрение.
— Някой ден, синьор — казах аз, — може би ще поискате да ви занеса до лодката и малко да ви поразходя. Ако вървя много бавно, няма да ви друсам. Това ще е малко разнообразие за вас, вместо да сте прикован само към тази веранда.
Погледът му ми подсказа, че много би искал, а после обърна подигравателно очи към сестра Флеминг, която тъкмо беше влязла, като че ли искаше да ми каже, че докато тя се грижи за него, няма никаква надежда.
Внесох стола и прехвърлих тялото му на леглото. Този път операцията премина дори още по-сполучливо и отново забелязах одобрителното кимване на сестра Флеминг.
В този момент влезе Лаура, аз се поклоних на Бруно и тръгнах към къщата с лодките.
Преоблякох се по фланелка и панталон, седнах пред отворения прозорец и запалих цигара.
Да, Бруно притежаваше очарование. Не страдах често от угризения на съвестта, но докато седях там,
