— Имението на Бруно струва почти толкова, а вероятно и малко повече. Без да слагам вилата в сметката. Разбираш ли, Дейвид, ако аз съм свободна и парите са мои, ако ти поискаш да се ожениш за мен, бих ти дала половината от тях: сто и петдесет милиона. Не мисля, че ще можем да ги изнесем от страната, но ти би разполагал с възможност за някакъв бизнес в Милано или Рим. Ако поискаш, ще ми ги върнеш, когато натрупаш повече пари или още по-добре, бих станала твой партньор. Това ще ми хареса, Дейвид. Би събудило интереса ми към живота.
— Никога не съм имал представа, че ще бъдеш толкова богата — казах безизразно. — Сигурна ли си, че всички пари ще останат на теб, когато той умре?
— Да, виждала съм завещанието. Той притежава още повече но част от тях ще останат на дъщеря му. Аз наследявам две трети, а тя — една трета от цялото му състояние.
— Не знаех, че той има дъщеря.
— Първата му съпруга починала три или четири години преди да се срещнем. Дъщеря му е на деветнадесет години. В момента е в Англия и завършва образованието си.
— Ще се връща ли тук?
— Вероятно, не зная. Триста милиона, Дейвид! Изгледите са вълнуващи, нали?
— Няма смисъл да строим пясъчни кули, Лаура. Възможно е той да живее още години.
— Зная. — Огьнчето на цигарата й просветна и изгасна в тъмнината. — Изглежда ужасно да продължава да живее. Освен това той не получава никаква радост от живота.
Не отговорих нищо.
— Сънувах, че е мъртъв — каза тя след дълга пауза.
— Е, добре, само че не е — отсякох рязко. — Да забравим това, Лаура.
— Не разбираш ли, че животът му наистина се държи на косъм? — продължи тя все едно, че не ме е чула. — Някой ден ако го вдигнеш и той се изхлузи, ще падне на земята и ще умре.
— Няма вероятност да падне, щом аз го държа — казах.
— Случват се злополуки. — Отново студените й пръсти се плъзнаха по голите ми гърди. — Триста милиона са много пари, Дейвид, половината за теб, половината за мен.
— Какво ми предлагаш, Лаура? — запитах остро.
— Не смяташ ли, че ще бъде акт на милосърдие, ако го изпуснеш?
Не повярвах, че говори сериозно. Не беше възможно. Държеше се толкова тихо и спокойно, гласът й звучеше напълно нормално, ръката й играеше с моята и все пак ми предлагаше да убия съпруга й.
— Ти мислиш, че ще бъде милосърден жест, ако той случайно падне — казах. — Защо да говорим за това? Няма вероятност да се случи.
— Но скъпи, възможно ли е да схващаш толкова бавно? Би могъл да го изпуснеш, когато го вдигаш, нали?
Вече не можех да дишам. Реших, че е време да я напердаша здравата.
— Това ще бъде убийство, Лаура.
Пръстите й леко играеха по ръката ми.
— Не бъди глупав, Дейвид, няма да бъде. Щом трябва да го наречеш някак, кажи, че е убийство по милост. Ако кон си счупи крака, ще го застреляш, нали?
— Бих искал да зърна лицето на съдията, когато му разказваш това.
— Съдия ли? Какво общо има съдията със случая?
— Много общо. Това ще е убийство, Лаура. Не разбираш ли?
— Какво значение има? — запита тя с известно нетърпение. — Кой ще узнае? Повечето мъже не биха се поколебали. С триста милиона могат да си купят много неща, а освен това, скъпи, продължавам да твърдя, че за самия Бруно ще бъде много по-добре.
— А ако ме хванат, ще стигнат ли, за да откупя живота си? — запитах. — Ще те спасят ли от обвинение в съучастничество? Дяволски сигурен съм, че триста милиона няма да стигнат!
— Не се тормози толкова. Казвам ти, никой няма да разбере. Ще бъде нещастен случай.
— Естествено, че всички ще разберат! — Наведох се и запалих лампата. Погледнах я. Тя примигваше към мене и слаба усмивчица играеше на сочните й червени устни, ръцете покриваха гърдите й, а червеникавата й коса беше разпиляна по възглавницата.
— Трябва ли да палиш лампата? — запита тя жално.
— Слушай! — обърнах се към нея грубо. — Мотивът за убийството вони от цяла миля! Полицията има нужда единствено от добър мотив! Само трябва да влязат в тази стая, за да разберат, че сме любовници. Не се заблуждавай, че Мария и сестра Флеминг ще си държат устите затворени. Те ще кажат, че съм живял тук. Нямаме никакъв шанс да се отървем!
— Дейвид! Ти ми крещиш — тя закри очи от светлината. — Моля те, изгаси лампата.
— Няма! Не зная дали осъзнаваш какво ми каза току-що и се надявам, че не е така, но ако говориш сериозно, ти и аз се разделяме. Кажи сега, сериозно ли говориш?
— Но, Дейвид, ти наистина се разтревожи сериозно — за какво?
— Предложи ми да убия Бруно. Сериозно ли го направи?
— Трябва ли да поставяме въпроса толкова грубо? — Тя се намръщи. — Той и сега е почти мъртъв. Не можеш да наречеш това убийство, скъпи. Ако го оставиш да се изхлузи …
Станах от леглото и издърпах пижамата си.
— Значи говориш сериозно?
— Разбира се, че не е така. Вероятно малко се изкушавам. — Тя седна, скръсти ръце върху гърдите си и се взря в мен. — Много е изкусително, нали, скъпи? Сега, след като те срещнах, толкова много искам да съм свободна, с всичките тези пари при това, но наистина, мисля, че не говоря сериозно. Разбира се, ако ти положиш усилия да ме убедиш и ми кажеш, че ще го изпуснеш, не бих се опитала да те спра.
— Но аз яма да те убеждавам! И по-добре, избий тези мисли от главата си. И изобщо не си въобразявай, че ще успееш да се измъкнеш, тъй като дяволски сигурно е, че това няма да стае!
— Моля те, Дейвид, не се сърди, нямаше да ти го казвам, ако знаех, че така ще се разтревожиш.
— Това ще бъде убийство! Не може ли да ти се побере в главата? Бруно има точно толкова право да живее, колкото и ти!
Тя поклати глава.
— Не съм съгласна, скъпи, но няма да се карам с теб за това. Аз говорех теоретично.
— Ако някой те чуеше …
— Да, предполагам, че би прозвучало зле. Но никой не ме е чул. Сигурно се дължи на онзи сън. Сънувах, че Бруно умира. В съня беше толкова лесно. Няма да говоря повече за това. Ще се въоръжа с търпение.
— Няма да е зле!
Отидох до прозореца и се загледах в осветеното от луната Лаго.
— По-добре поспи — казах. — Още е рано.
— Май няма да мога да заспя вече. Ще се върна във вилата. Ако се унесем сега, възможно е да се успим. Ще имаш ли нещо против, скъпи, ако си тръгна сега?
Преди три часа не бих повярвал, че ще бъда толкова щастлив да се отърва от нея.
— Не. Сигурно ще бъде по-безопасно за теб, ако си тръгнеш сега.
— Точно така. — Тя широко ми се усмихна. — Ти вярваш в сигурността, нали Дейвид?
— Да не задълбаваме в това.
— Няма.
Тя се измъкна от леглото. Не я гледах, докато се обличаше. Останах до прозореца гърбом към нея.
— Нали не ми се сърдиш, Дейвид?
Извърнах се.
— Разбира се, че не. Всичко е наред.
Радвам се. Искам само да бъдеш щастлив.
— Да.
Скоро пак ще дойда.
— Добре.
Не се приближи към мен. Изведнъж се превърнахме в непознати. На вратата се спря и ми изпрати
