въздушна целувка. Големите й виолетови очи изразяваха пустота. Усмивката й беше замръзнала. Внезапно установих, че не съм единственият, който иска да е сам.
Тази нощ не спах повече.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Следващата сутрин, след като свърших обичайната си работа, отидох в гаража, за да изчистя голямата шестместна Алфа Ромео. Мисълта ми тече по-добре, когато ръцете ми са заети, а имах върху какво да мисля.
През нощта Лаура ме разстрои, но когато през деня си спомних какво се беше случило, ми се струваше невъзможно тя да е говорила сериозно.
Щом си тръгна, бях готов да повярвам, че всичко е било на сериозно. Дори реших, че тя нарочно ме е избрала, за да убия съпруга й и за това се е насочила към мене в катедралата.
Но сега, под ярката слънчева светлина, установих, че тъмнината обърква съзнанието и се убеждавах, че не е възможно да е искала да каже тъкмо това.
Възстанових разговора ни в съзнанието си. Тя беше толкова отпусната и спокойна. Не е възможно да е осъзнавала какво говори. Никой, който съзнателно замисля хладнокръвно убийство, не би могъл да не се вълнува.
Не, не е възможно да е говорила сериозно. Сигурно е бъбрила отпуснато и безсмислено, както се случва по тъмно за неща, за които не би споменала през деня.
Но това ме тревожеше. Червеят на съмнението се загнезди в съзнанието ми. Тя говореше за триста милиона лири. Половината за теб, беше казала тя и половината за мен. Замислих се какво бих направил с такава сума. Можех да си купя паспорт. Да бъда отново свободен… Нямаше защо да прекосявам улицата, когато зърна полицай.
„Би могъл да го оставиш да се изхлузи, нали?“ беше казала тя.
Да, можех да го изпусна. Беше лесно. Щеше да падне върху мозаечния под. Помислих си за крехкото му изтъняло тяло. Нямаше да страда. При подобно падане щеше да умре по-бързо, отколкото ако куршум пробиеше черепа му.
Почувствувах как лицето ми се изпотява.
Сега, всеки път щом го вдигна, щеше да ми минава мисълта, че ако го изпусна, ще получа сто и петдесет милиона лири. Тя наистина ми пусна муха в главата. Но щеше да е убийство и аз нямаше да го извърша. Нямаше и да си помислям за това.
Спрях да лъскам, за да избърша потта от лицето си.
— О, Дейвид…
Така ме стресна, че като се обръщах, изпуснах кутията с боя.
Беше с белия си бански костюм, с плувната шапка в ръка. Лицето й беше малко бледо, а под очите имаше кръгове. Тя ми се усмихна колебливо и с неудобство.
— Съжалявам. Не исках да те стресна.
— Струва ми се, че тази сутрин нервите ми са изопнати — казах и се наведох да вдигна кутията с боя. — Ти наистина се появи като привидение.
— Трябва да пазарувам в Лавено. Лодката готова ли е?
— Да.
— Искам да дойдеш с мен. Ще има нещо за носене.
— Ще свършиш ли до един час?
— Да.
Тя се обърна и закрачи с грациозната си походка надолу по стълбите към басейна. Останах загледан в нея и тръпки ме полазиха от петите до косата.
Тя се спусна по стъпалата към пристана, изглеждаше самоуверена и прекрасна в ябълковозелена рокля и голяма сламена шапка. Белите й мрежести ръкавички и бели обувки подчертаваха роклята и я правеха да изглежда като скъп манекен, представяща модел във „Вог“.
— Аз ще карам — заяви тя, след като запалих моторницата. Седна на предното място зад кормилото, а аз зад нея.
Караше бързо и опитно и се придържаше към брега. Минахме покрай Рено, Черо, после изведнъж тя намали и насочи носа на лодката към едно заливче, скрито от плачещи върби. Вкара лодката под тях и я остави леко да се люлее. Обърна се с лице към мен.
— Исках да поговорим тази сутрин, Дейвид.
— И аз си мислех, че ще поискаш — рекох и зачаках.
— Снощи бяхме като непознати, беше ужасно.
— Разисквахме много ужасна тема.
— Ти нали не вярваш наистина, че искам да се отърва от Бруно?
— Зная това, което ти ми каза, Лаура.
— Това, което съм казала, и онова, което имам предвид, са две различни неща.
— Надявам се.
Тя ме изгледа тревожно.
— Всичко ли разруших между нас, Дейвид?
— Ти наистина ме стъписа.
— Но аз не исках! Моля те, повярвай ми, скъпи. Нищо няма да се случи на Бруно. Дори в този момент да ми кажеш, че ще направиш нещо, няма да ти позволя, а ако ти го извършиш, никога няма да ти го простя.
— Не се тревожи за мен. Няма да направя нищо подобно. Не е моя идеята да убия беззащитен човек.
— Точно така. И аз не се забавлявам с подобна идея.
— Хайде да го забравим, Лаура.
— За всичко е виновен сънят ми, скъпи. Беше толкова ясен сън. Ти го повдигаше. В стаята се намирахме доктор Перели, сестра Флеминг и аз. Когато го повдигаше от стола, нещо се случи — ти се подхлъзна. Доктор Перели извика, Бруно падна с главата надолу към пода. Краката му останаха в ръцете ти, а главата удари…
— Млъкни! — извиках, хващайки я за ръката. — Не искам да слушам!
Тя се втренчи в мен, очите й имаха странен израз — въпросителен, напрегнат поглед, като че ли искаше да проникне в създанието ми и да види какво има там.
— Но, Дейвид, не зная какво те прихваща. Защо ми крещиш така?
— Крещях ли? — Пуснах ръката й. — Съжалявам.
— Ти ме събуди, нали? Разбрал си, че сънувам и всъщност, когато започнах да говоря, аз бях напълно будна. Сънят ми се превръщаше в думи.
— Нека да оставим това, Лаура. Няма смисъл непрекъснато да се връщаме към него.
— Но аз искам между нас всичко да е наред, Дейвид.
— Наред е.
— Снощи ме уплаши, когато каза, че ще ме напуснеш. Нали няма да си тръгнеш?
— Нямам намерение да си тръгвам.
— Толкова се разтревожих. Моля те, Дейвид, кажи ми, нали сега ми вярваш, че не съм искала да убия Бруно?
— Да, вярвам ти.
— Ако можеше да го кажеш по-уверено — заговори тя неловко. — Бих искала да ти го докажа. Слушай, Дейвид, ако имах измерение да убивам Бруно, първо трябваше да се отърва от теб, не е ли така? Щях да ти предложа да си отидеш, тъй като ще търся някой друг и тогава щеше да си тръгнеш, нали? Но аз нямам намерение да се отървавам от Бруно, а повече от всичко на света искам ти да останеш тук при мен. Сега, кажи ми, моля те, че си убеден.
— Непрекъснато ти казвам да го забравиш.
Седеше и ме гледаше.
