— Зная, обясних му, че не може да прави бизнес при такива цени, но той изобщо не ме слуша. Твърди, че страхотно рискува. Самото получаване на бланките за паспорта струва маса пари. Казва, че има много хора, на които трябва да се заплати. За самия него не остават повече от десет хиляди.
— Лъжец!
Торчи вдигна рамене.
— Работата се изпипва много тънко, синьор Дейвид. Виждал съм някои проби. Няма да имате никакви неприятности.
— Аз нямам парите.
Торчи ме погледна хитро.
— А може би красивата синьора ще ви даде на заем?
— Нея не я намесвай, Торчи!
— Извинете, беше само едно предположение.
Пресуших чашата си и отново я напълних, после плъзнах бутилката към Торчи.
— Винаги съм смятал, че градя въздушна кула с тази моя идея — казах. — Изглежда, че ще трябва да остана тук докато изгния.
— Толкова много ли искате да се върнете в Америка?
— В Америка мога да си изкарвам препитанието, Торчи. Аз съм архитект.
— Да, разбирам. Е, може би пък ще ви се усмихне щастието. Пак ще говоря с Джакопо. — Дали няма да свали малко. Остави това. Как е Джузепе?
— Съвсем същия. Всяка вечер се напива, но денем работи много.
— Той е силен като вол. Сетих се какво исках да те питам, Торчи. Срещал ли си някога мъж на име Белини? Първото му име не го зная. Едър, грозен и пуши пури.
Торчи изглеждаше като стреснат.
— Марио Белини? Да, познавам го. Имаше стая на Виа дел Понте. Защо питате?
— Що за човек е?
— Не е добър човек. Буен.
— Той в Милано ли е?
— Сега не е. Изчезна преди около четири месеца. Чух, че бил в Рим.
— Разкажи ми за него, Торчи. Важно е.
— Той разполагаше с две проститутки — каза Торчи с гримаса. — Бандит е. Работи много грубо. Разчита на силата си: тъмна алея, изчаква дълго, удар по главата. Разбирате ли какво искам да кажа? Милано е пълен с такива бандити.
— Да, но той е най-лошият от всички. Бил е три пъти в затвора. Излага професията. Ако беше останал по-дълго в Милано, полицията трябваше да удвои патрулите си.
— Защо смяташ, че е отишъл в Рим?
— Някой ми каза. Може да е отишъл и другаде. Няма значение, стига да не е в Милано.
— Опиши ми го, Торчи.
— Много едър, над метър и осемдесет и извънредно силен. Има дебели черни вежди, тъмна синкава челюст и малки сърдити очички. Винаги е намусен. Започнал е да оплешивява и пуши много пури.
— Нещо друго да знаеш за него?
Торчи потърка носа с опъкото на ръката си.
— Помниш ли джебчията Андре Галио?
Кимнах.
— Белини уби брат му Луиджи. Затова напусна Милано.
— Сигурен ли си?
Торчи кимна.
— Полицията не го откри, но аз зная. Андре също зае.
— Тогава защо не отидеш в полицията?
Торчи се усмихна.
— Няма нужда да отивам в полицията. Андре е член на мафията. Много скоро Белини ще бъде мъртъв: сега го търсят.
— Как се случи?
— Луиджи работеше в катедралата. Той сви много красива перлена огърлица. Белини го видял, като я взима и поискал половината от стойността й. Галио му казал да върви по дяволите. Белини го причакал, но Галио бил много бърз. Започнал да бяга. Белини го застрелял и взел огърлицата. Андре пристигнал тъкмо когато Белини избягал. Видял го.
Запалих цигара. Докато драсках кибритената клечка, се чудех дали Лаура има някаква представа за това. Отново искрицата на подозрението се разгоря в съзнанието ми.
— Сега трябва да се връщам в катедралата, синьор Дейвид — каза Торчи. — Симона ще ме чака. Ще дойдете ли?
Поклатих глава.
— И аз трябва да тръгвам. Поздрави я от мен. Радвам се, че отново те видях, Торчи.
— А работата, която сте си намерили, свястна ли е?
— Добра е.
— Хубаво. Не искате да правя нищо повече за паспорта, нали?
— Твърде скъпо е. Но все пак ще си помисля.
Тази вечер, когато отидох да пренеса Бруно в леглото, с изненада видях един висок слаб човек. Лаура седеше на оградата на верандата, а сестра Флеминг се суетеше отзад, за да изглежда, че върши мого работа.
Предположих, че високият слаб мъж е доктор Перели. Беше с брадичка и на орловия си нос имаше очила без рамки. Докато се изкачвах по стъпалата на верандата, той ми хвърли дълъг, изпитателен поглед.
— Това е Чизхолм, докторе — каза Лаура. — Да почака ли?
— Не, не, аз си тръгвам — обади се Перели с дълбокия си дрезгав глас. — Ще дойда пак във вторник. Валерия извести ли кога пристига?
— Не, но очаквам, че ще дойде с обедния влак. Елате на обяд, докторе. Зная, че и вие сте толкова нетърпелив да я видите, колкото и Бруно.
— Ще се опитам. Но е възможно и да съм зает. Ще ви телефонирам.
— Сега пренесете синьор Фанчино в леглото — каза Лаура, обръщайки се към мен.
Знаех, че Перели ме наблюдава и придвижих стола в спалнята.
Сестра Флеминг беше отдръпнала завивките на леглото.
Когато приближих стола до леглото, си спомних съня на Лаура: „В стаята бяхме сестра Флеминг и аз. Когато го повдигна от стола, нещо се случи — ти се подхлъзна. Доктор Перели извика. Бруно падна с главата надолу …“
Изведнъж ми стана студено и ми призля под лъжичката. С крайчеца на окото видях как Лаура влиза в стаята, следвана от доктор Перели.
Лаура каза:
— Той вече вдига много добре Бруно. Най-добрият е, когото сме имали.
Хвърлих поглед към нея.
Дали се дължеше на светлината или тя беше пребледняла? Очите й като че ли блестяха, когато ме погледна крадешком и веднага след това отмести поглед.
Отместих завивката му.
Бруно ме наблюдаваше. Гледаше ме озадачено и въпросително, като че ли внезапно усети напрежението ми.
Вдигнах го. Сестра Флеминг дръпна стола от пътя ми. Блъсна го малко по-силно, отколкото беше необходимо. Той се удари в нощната масичка и се насочи срещу мен. Острият ъгъл на крака му се заби в свивката на коляното ми. Загубих равновесие в момента, когато полагах Бруно върху леглото. Спънах се.
Лаура издаде сподавен вик.
