Перели каза рязко:
— Внимавай!
Аз се свлякох на едно коляно, здраво хванал Бруно, поемайки удара върху крака си но коляното ми удари каменния под и звук като от счупено дърво се разнесе в стаята. Изправих се и внимателно положих Бруно върху леглото. Всичко това вероятно продължи три секунди. Онова, което би могло да се сметне за фатална случайност, сега не беше нищо повече от известна несръчност. Дори не го разтърсих.
— Съжалявам, синьор — обадих се с пресъхнала уста. Мускулите на краката ми трепереха.
— Грешката е моя — каза сестра Флеминг. — Никога не сьм правила нещо подобно.
Очите на Бруно ми се усмихваха.
— Сестра, трябва да бъдете по-внимателна — сърдито се обърна към нея Перели. — Ако този човек не беше толкова ловък…
— Казах ви, че е много добър — каза тихо Лаура.
Лицето й беше бяло, като сняг.
— Добре ли си, Бруно? — запита Перели, навеждайки се над скованото мършаво тяло.
Излязох на верандата със схванати крака. Щом вече не ме виждаха, избърсах потта от лицето си.
Тръгвах си, когато Перели ме извика.
— Това можеше да се превърне в много опасен инцидедт — каза той. — Вие се справихте добре и го избягнахте.
— Не отговорих нищо. Страхувах се, че гласът ми ще издаде обхваналото ме вълнение.
— Елате с мен до колата — рече той внезапно и тръгна през верандата надолу по пътеката, която водеше, към предната част на къщата. Последвах го. Чувствувах как коленете ми трепереха. Когато стигнахме до колата му, той се обърна с думите:
— Вие сте американец, нали?
— Веднага усетих опасността. Ако поискаше да види разрешителното ми за престой и откриеше, че нямам, вероятно щеше да уведоми полицията.
— Не точно, синьор. През Първата световна война баща ми е бил офицер от американската армия. Майка ми — глупаво италианско момиче би трябвало да внимава. По нейна молба нося неговото име.
Това изглежда задоволи интереса му, тъй като попита:
— Сестра Флеминг ли ви нае?
— Не, синьора Фанчино.
Лицето му се изопна.
— Разбирам. Сестра Флеминг ми каза, че четете на синьор Фанчино.
— Да, тя се възпротиви, но за него смятам, че беше разнообразие.
— В бъдеще няма да се противопоставя — заяви той рязко. — Имате моето разрешение да го забавлявате следобед и в случай, че не пречи на останалата ви работа. Днес го намирам доста по- оживен.
— Ще се радвам да направя всичко, което мога.
Той подръпна брадичката си, взирайки се в мен. Забелязах, че все още се отнасяше с леко подозрение.
— Синьор Фанчино имаше репутацията на един от най-ярките умове в Италия — каза той рязко. — Затова сегашното положение му е особено тежко — откъснат от интелектуалните си занимания. Основната причина за това, че състоянието му не се подобрява, е че той няма възможност да упражнява ума си и този факт го потиска. Сестра Флеминг ми каза, че му четете Васари.
— Сметнах, че това ще го разнообрази; вместо глупостите, които тя настоява да му се четат.
— А откъде вие се интересувате от Васари?
— Пиша книга за италианските катедрали. Затова съм тук. Работата ми осигурява пари, с които да живея и достатъчно свободно време, за да завърша книгата си. Разказах за нея на синьор Фанчино. Това като че ли го заинтересува.
— Естествено, че ще го заинтересува. Когато започна десанта в Италия, негова е заслугата, за да се съхранят всички, ценности от катедралите. Той е познавач на изкуството и под негово ръководство реставрираха фрески, повредени през войната. За него няма нищо по-добро, от това да му разказвате за книгата си, ако наистина сте наясно с нещата.
Засмях се.
— Наясно съм — казах. — Има ли някаква надежда да се подобри?
Перели поклати глава.
— Той икога няма да е способен да използува отново крайниците си, но говорът му може да се възвърне. Причината е предимно психологическа — дължи се на шока. Ако интересът му се събуди достатъчно, ако преживее силно вълнение или у него се създаде желание отново да се иаразява, много лесно би възвърнал речта си.
— Значи медицинско лечение няма да помогне?
— Не, но ако реши, би могъл сам да го стори.
— Той знае ли това?
Все още не съм казвал на никого и не бих желал и вие да го споделяте с когото и да е. Твърде рано е. Първо трябва да се освободи от потиснатостта си да има подобрение в общото му състояние, преди да предприеме подобен опит. Смятам, че вие бихте могли да направите много за него, затова ви разказвам всичко това. Той е забележимо по-жив и бодър, след като вне сте разговаряли с него. Разбира се, новината, че дъщеря му се завръща, също помогна.
Перели остави чантата си в колата и попита: — Имате ли стая тук?
— Спя в селото, в местния гараж.
Това съобщение го задоволи.
— Във вторник отново ще бъда тук. Надявам се да видя още по-голямо подобрение.
Изчаках го, докато си тръгна.
Тъкмо свърших с опаковането на нещата си, когато чух, че се отключва. Влезе Лаура. Беше бледа, а очите й — хлътнали.
— Видях, че свети, Дейвид, затова реших да дойда.
Сложих куфара на пода до другия и се изправих.
— Твоят сън за малко да се сбъдне — казах, гледайки я. — В бъдеще ще вярвам на сънищата.
— Не се сбъдна напълно.
— Не.
Тя отиде до прозореца с отпусната походка.
— Уплаших се, Дейвид. Стори ми се, че ще го изпуснеш.
— Нямах намерение да го изпускам.
Седнах на леглото на разстояние от нея. Извадих пакет „Лъки страйк“. Запалих цигара и оставих пакета настрани.
— За какво си говорехте с Перели?
— Той ми каза, че идеята да му чета е добра.
Тя се обърна.
— Само за това ли?
— Искаше да знае кой съм, кой ме е назначил и къде спя. Казах му, че съм наел стая в селото.
— Каза ли как намира Бруно?
— Намира го потиснат, но ако интересите му бъдат стимулирани, може да се подобри.
— Но не спомена, че ще се движи отново?
— Каза, че никога вече няма да използува крайниците си.
Тя пое дълбоко дъх с облекчение.
— Наистина ли каза така?
— Да.
— А каза ли дали ще се възвърне говорът?
Спомних си какво ми каза Перели.
