След като доколкото успях, направих новата си стая уютна, се върнах във вилата. По пътя си мислех за завещанието на Бруно и за изключителното съвпадение на сумата, която бих получил, ако останех на служба при наго до смъртта му. Шестотин и петдесет хиляди лири. Само като си помислех, се изпотявах — такава беше цената на паспорта и на свободата ми!
Вече се раздвоявах какво да направя — дали да напусна вилата, когато Валерия пристигне или да се откажа от тази идея и да остана с надеждата, че Бруно ще умре и аз ще си взема парите.
Ако си тръгнех от вилата, трябваше да се сбогувам с всички шансове да напусна Италия. Нямаше надежда да събера шестотин и петдесет хиляди лири, освен ако някой не ми ги даде или не ми ги остави в наследство.
Изкушението да остана беше силно, но знаех, че трябва да си тръпна. Ако не бях нащрек, мисълта колко удобна би била за мен смъртта на Бруно щеше непрекъснато да се връща в съзнанието ми. През нощта, когато се обръщах и се мятах в малкото си легло, имаше моменти, в които ми се искаше да го бях изпуснал.
Така не можеше да продължава. Трябваше да си тръгна, щом Валерия пристигне.
Следобедът беше изключително горещ и задушен, за да се седи на сенчестата веранда. Намерих Бруно в стаята му. Кепенците бяха спуснати и електрическият вентилатор движеше тежкия въздух. Когато ме погледна, изглеждаше изморен и изтощен.
— Твърде горещо ли е да ви чета? — запитах. — Или да се опитам и да видим как ще върви?
Каза ми с очи да продължавам, затова седнах и зачетох разказва на Васари за живота на Джото. Бях стигнал до средата, когато чух, че телефонът звъни. Вдигнах поглед. Бруно гледаше към апарата. Колебаех се, тъй като не знаех дали Лаура няма да вдигне слушалката в другата стая. Тъкмо се готвех да стана и спря да звъни.
Продължих да чета. Двадесет минути по-късно влезе Лаура в бледосиня ленена рокля и голяма широкопола шапка. Тя внесе атмосфера на потисната възбуда.
— Извинявайте, че ви прекъсвам — рече — но отивам до Стреза. Станито току-що ми телефонира, че перлите ми са готови. Миналият месец му ги оставих да ги почисти. Трябват ми малко пари.
Погледнах Бруно. Забелязах озадачен, подозрителен израз в очите му. Сигурно недоумяваше, както и аз, защо тя излизаше в този горещ следобед, когато магазините в Стреза щяха да са затворени.
Той изглежда също усети напрегнатата й възбуда, която тя едва прикриваше. Очите й светеха ярко и макар че престоя в стаята по-малко от минута, на два пъти нетърпеливо погледна часовника си.
Докато говореше, се приближи до малка репродукция на Тициановата Венера, която висеше на стената.
— Моля те, помогни ми, Дейвид — каза рязко.
Оставих книгата и отидох при нея.
— Синьора?
— Свали тази картина, моля те. Може да е малко прашна, а не искам да цапам ръкавиците си.
Изненадан, вдигнах картината от стената. Зад нея се разкри малък сейф.
Започна да върти дръжката според комбинацията, която го държеше затворен.
Чух как ключалката цъкна и тя отвори вратата на сейфа.
Стоях и я наблюдавах.
Извади дебела пачка банкноти от по хиляда лири, отдели петдесет от тях, хвърли пачката обратно в сейфа и затвори вратичката.
Когато отново закачих картината, тя отиде при Бруно.
— Трябва да бързам. Може малко да закъснея. Обещах на Елен да й се обадя, а ти знаеш колко е приказлива.
Махна с тънката си бяла ръка към него н гръгна към вратата.
— Приятен следобед — каза и му изпрати въздушна целувка.
Когато тръгна, направих дълга пауза от неудобство. Забелязах, че тя го разстрои и че се безпокои за нея. Погледна към мен, а след това настрани.
Отново започнах да чета, но знаех че тя вече провали следобеда му. Мислеше си къде ли отива и с кого ще се срещне. След като прочетох една страница, го погледнах. Той не слушаше. Гледаше към затворените с кепенци прозорци.
— Дали да не потърся нещо по-интересно, синьор? — запитах. Погледът му беше празен. — А може би искате да си починете?
Не искаше да почива, а да остане сам — това разбрах.
Станах от стола.
— Ще кажа на сестра Флеминг, че искате да спите — казах.
Той ме погледна с безразличие, после затвори очи. Намерих я в стаята й, четеше роман.
— Иска да спи — съобщих й. — Аз отивам в селото. Сметнах, че бихте желали да знаете, че остава сам.
Тя рязко кимна.
— Добре. След малко ще отида при него. Не мислех, че ще иска да слуша подобна суха материя в този горещ следобед.
Излязох на верандата, когато моторницата тъкмо тръгваше от пристанището и се насочваше към Стреза. Видях, че Лаура седи зад кормилото. Караше я на пълна скорост и докато пресичаше Лаго, моторницата оставяше широка ивица разпенена вода.
Не повярвах, че отива да си прибере перлите. Някой й телефонира, уреди й среща; някой, който предизвика напрегната възбуда у нея.
Снощи някой дебнеше около къщата с лодките и този някой пушеше пури. Като че ли Марио Белини се беше завърнал. Поколебах се само няколко секунди. Лодката на Бичи беше наблизо. Ще тръгна след нея, за да видя с очите си. С малко късмет щях да успея да тръгна по следите й, макар че тя имаше преднина от половин час.
Докато изкарам лодката на Бичи и я запаля, моторницата на Лаура изчезиа от погледа ми. Беше се насочила към Стреза и реших първо да отида там. Възможно да е отишла в Паланца, след като Изола Белла оставаше между нея и вилата, но реших първо да опитам в Стреза.
Надеждата беше много слаба, слънцето прежуряше, но нямаше да изпусна този случай. Тя бе сигурна, че още съм с Бруно и бе възможно да прояви непредпазливост.
Стигнах до Стреза за по-малко от час. Бреговата линия беше съвсем пуста, слънцето припичаше, докато вървях нагоре по брега към крайбрежната улица.
Забелязах един стар, одърпан мъж, седнал на сянка, взиращ се със сънлива скука към Лаго. Отидох при него. Запитах го дали не е виждал да идва голяма моторница по този път преди около половин час.
— Да, синьор — каза той. — Отиде към Пескатори. Оттук не ще я видите. Закотвена е на отвъдната страна.
Благодарих му и се върнах в лодката.
От мене се стичаше пот, но не обръщах внимание. Лесно щях да я открия край Пескатори — малък остров, населен главно с рибари, които си изкарваха прехраната, като ловяха пъстърва в Лаго.
Пришпорих лодката бързо по водата покрай Изола Белла, като се придържах откъм подветрената страна на Пескатори. Привързах я към брега и слязох.
Реших, че най-вероятното място, където би се намирала, е малкият хотел на далечния край на острова. Тръгнах натам и внимателно се оглеждах. Плажът беше пуст и всички кепенци на бедняшките, но живописни къщи бяха спуснати.
Забелязах моторницата, закотвена под една върба, на около стотина крачки от хотела.
Край задната страна имаше приятна малка кръчмица, засенчена от лозници, а оттам се слизаше към водата. Тръгнах по пътечката в сянката и се настаних на една маса, откъдето виждах добре прозорците.
Приближи се келнер с уморен вид. Поръчах си кампари и минерална вода.
Чаках може би час и половина, а вероятно и повече. От мястото, където седях, виждах моторницата и знаех, че тя е още там, освен това бях сигурен, че е в някоя стая, която гледаше към градината.
