— Не спомена нищо за това.
— За мен ще е лошо, ако той направи ново завещание.
— Дори и да можеше, не виждам защо да го направи. Ти си негова съпруга и имаш право на част от парите му.
Тя се заразхожда нервно из стаята.
— Сега той ме мрази, Дейвид. Предполагам, че грешката е моя. Откакто е болен, не съм много мила с него. Страхувам се, че не ме бива много да се оправям с болни хора.
Не отговорих нищо, но слушах.
— В деня, преди да стане катастрофата, се скарахме ужасно — продължи тя, без да ме поглежда. — Съобщи ми, че има намерение да промени завещанието си. Мария го чула. Каза, че ще ми остави една трета, а на Валерия — две трети. После стана катастрофата и той не успя да го промени.
— Не бих се тревожил за това — казах рязко.
— Сигурно, Дейвид, но аз не мога да не се тревожа. Ако тази вечер беше умрял …
— Престани! — отидох до нея. — Ако ще ми говориш подобни неща, Лаура, по-добре си иди.
— Не ме отпращай, скъпи. — Тя обви с ръце врата ми и се облегна на мен. — Сега, след като Валерия се връща, ще трябва да бъдем много внимателни. Тези няколко нощи може би ще останат последните, които ще прекараме в безопасност. — Придърпа лицето ми към себе си и ме целуна. — Кажи, че ме обичаш, Дейвид.
Нещо в нея сломи решителността и волята ми. Започнах да я целувам и притискам, като че се страхувах да не избяга.
— Почакай, скъпи. Чакай да сваля това. Мачкаш я.
Тя свали роклята си. Взех я на ръце и я отнесох върху леглото.
Когато коленичих над нея, тя вдигна поглед и леко ме отблъсна с ръце.
— Дейвид, тревожа се за теб.
— Какво искаш да кажеш?
— Защо изведнъж реши да бъдеш добър към Бруно?
Седнах и я загледах.
— Да бъда добър към него ли? Искаш да кажеш защо му четох този следобед ли?
— Да. Защо го направи?
— Стана ми мъчно за него.
— И нищо повече?
— Не. Той седеше там самичък и аз си помислих, че няма да е зле да го позабавлявам.
— Разбирам. — Очите и продължаваха да ме наблюдават. — Чете ли завещанието му, Дейвид?
— Как бих могъл? Какво искаш да кажеш?
— Дали случайно не си го виждал. Направих копие и го държа в бюрото си. Просто се чудех дали случайно не си попаднал на него.
— Искаш да кажеш дали случайно не съм претърсвал бюрото ти?
— Моля те, Дейвид, не се сърди. Може и да съм го оставила някъде отвън.
— Не си и аз не съм го виждал. Защо питаш?
— Ами, разбираш ли, Дейвид, и ти фигурираш в него.
Внезапно се почувствувах като че съм сам в празна къща и изведнъж чувам скърцане на врата зад гърба си.
— Не говори глупости. Откъде накъде?
— Ти си негов служител, а Бруно е оставил известни суми на всеки служител, който работи във вилата по време на смъртта му.
— И ги изрежда поименно? — Гласът ми не звучеше възторжено.
— Не, той споменава Мария, естествено, но осигурява останалите служители, които работят при него, с известна сума. Така че и ти ще получиш нещо както Джуилио и сестра Флеминг.
— Колко прави това?
— Шестотин и петдесет хиляди лири, скъпи.
— Толкова много? — запитах, опитвайки се гласът ми да звучи спокойно, но сърцето ми биеше лудо. Точно такава сума Джакопо искаше за паспорт.
— Е, скъпи, не ти ли се иска да го беше изпуснал? Пропусна възможността. Втора няма да ти се отвори.
— Защо говориш така? — казах и почувствувах, че лицето ми е потно.
Шестотин и петдесет хиляди! И то без никакви задължения — нито да се женя за Лаура, нито да има нужда да приемам нещо от нея — точната сума, която би ме извела от Италия!
— Защо да не си кажа това, което мисля? — рече тя, като протегна ръце и ги сложи върху раменете ми. — Няма да е същото, ако той означава нещо за мен или пък за теб. Да беше го изпуснал, Дейвид. Ти щеше да си вземеш своите пари, а аз — моите.
— Млъкни! — казах и се отдръпнах. — Не искам да слушам такива приказки.
— Знаеш ли, Дейвид, като че ли се изкушаваш, не е ли така?
— Не! И не ми говори вече за това.
— Ела и ме прегърни, скъпи. Не се отдалечавай от мен.
Колебаех се, гледах я легнала, после се приближих отново до нея и я прегърнах.
— Дейвид, какво ще направиш с парите си, когато ги получиш?
— Не можеш ли да ме оставиш на мира? Не искам да говоря за това.
Тя вдигна лице към моето.
— Добре, тогава въобще да не си говорим.
Когато се наведох да я целуна, почувствувах как изведнъж настръхна и притисна с пръсти ръката ми.
— Там има някой! — прошепна тя.
— Нищо не чувам.
— Но аз чух. Сигурна съм. Иди и виж. Внимавай да не те видят.
Станах от леглото и бавно приближих прозореца. Луната беше скрита зад върбите, аз се вглеждах в черната сянка. Не видях нищо.
Лаура дойде и застана зад мен.
Чух слаб шум на гребла.
— Има някой долу с лодка — прошепна тя. — Усещах я как трепери.
— Сигурно някой рибар — казах тихо. — Няма защо да се плашим.
— Иди долу и виж, Дейвид. Рибарите, никога не идват до вилата. Погледни откъм плувния басейн.
— Не смятам …
— Моля те, Дейвид!
Слязох по стълбата и прекосих бетонната пътека до басейна. Сега съвсем отчетливо чух пляскането на весла. Лодката се плъзгаше навътре и то бързо, но все пак се придържаше близо до брега.
Не успях да я видя, вдигнах рамене и се обърнах, за да се върна в къщата. Изведнъж спрях и започнах да душа.
Съвсем неотдавна тук е бил някой, който пуши пури.
ПЕТА ГЛАВА
На следващата сутрин не видях Лаура. Сестра Флеминг ми каза, че двете с Мария са заети, тъй като приготвят стаята на Валерия. Запълних времето до обяд, като пренесох багажа си до стаята над гаража на Бичи и се устройвах, наблюдаван с интерес от него.
Не съобщих на Лаура за дима от пура, който бях усетил край плувния басейн. Казах й, че някой е бил наблизо в лодка, но не съм успял да го видя.
Тя беше смутена и разтревожена и си тръгна почти незабавно, щом се качих.
Недоумявах кой може да е бил човекът в лодката. Дали не е Белини, но той не е единственият мъж в Италия, който пуши пури, си казвах.
