— Разбира се — наведох се и отворих вратата. — В къщи ли искаш да те заведа или някъде другаде?
— Искам да ме поразходиш — каза тя като влезе и седна до мен. — Имам половин час свободен, преди да започна работа. А ти разполагаш ли с половин час?
— Нямам какво да правя. Отивах да видя Джузепе.
— Тази стара развалина? Няма защо да се занимаваш с него. Карай към парка, нека постоим малко на слънце.
— Хубава идея — казах. Обърнах наляво н се насочих към площад Кастело. — Как е Торчи?
— Добре е — отговори Симона с гримаса. — Той винаги е добре. Не съм те виждала няколко дни. Къде изчезна?
— Работя край Лаго Маджоре, но във вторник се връщам в Милано.
— Значи заминаваш.
— Не, оставам в Милано.
— Но сега, след като са ти върнали документите мислех, че ще си заминеш.
Изгледах я озадачено.
— Какви документи, Симона?
— Торчи ми каза, че искаш да имаш паспорт. Не се страхувай, аз не дрънкам пред хората. Това, което ми съобщи Торчи, е тайна.
— Торчи ми каза, че може да ми осигури паспорт, но цената е твърде висока. Нямам толкова пари.
— В тези времена никой няма пари — каза мрачно Симона. — Дори не иска да ми купи шапка.
Когато влязохме в парка, намалих и паркирах срещу входа на двореца Сфорейко.
— Ако имаш цигари, ще запаля една — каза Симона, кръстосвайки стройните си крака и показвайки едно красиво коляно. — Торчи съобщи ли ти, че отново работя?
Подадох й цигара.
— Да, каза ми, че пак си модел.
Симона кимна.
— Тя е една дърта глупачка и въобще не умее да рисува, но плаща добре. Внасям си парите за старини.
— Добра идея.
Погледна ме с крайчеца на окото си.
— Колко ти плати Торчи за диамантената брошка?
— Не съм му я продавал. Върнах я на синьората.
Тя кимна.
— Ако ми се довериш, обещавам ти да не му казвам. Много искам да зная. Ако ми кажеш, ще ти позволя да ме целунеш.
— Много щедро от твоя страна — отвърнах с усмивка, — но не съм му я продавал.
Тя изведнъж се намръщи.
— Целувам мното добре. Колко ти даде?
— Виж какво, не съм му я продавал. Върнах я на синьората, така че ще престанеш ли да ме питаш?
— Защо лъжеш? Тя е у него. Той не знае, че съм я виждала. Скри я от мен. Искам да зная колко ти даде.
— Какво говориш? — обърнах се към нея и я загледах в очите. — Брошката е у Торчи?
— Да, видях, че я разглеждаше, когато смяташе, че спя.
— Не може да е брошката на синьората. Трябва да е някоя друга, Симона.
Тя нетърпеливо се размърда.
— Съвсем същата е. След като отиде на работа, претърсих апартамента и я намерих. Същата е. Ти ли му я продаде?
Поклатих глава.
— Не, пак ти повтарям.
Симона присви очи. Пъхна ръка под блузата, за да си почеше подмишницата.
— Алфа Ромеото на синьората ли е?
— Да, защо?
— Значи тя му я е продала. Колата тръгваше, когато се връщах от работа. Жена шофираше. В Милано много рядко жени карат коли. Запомних я.
— Кога стана това?
Симона сбърчи лице, докато мислеше.
— Миналия вторник, рано следобед.
На следващата вечер се видях с Торчи, а няколко часа по-късно Лаура ми каза условията на завещанието на Бруно. Изведнъж осъзнах, че сигурно е подкупила Торчи с диамантената брошка, за да й каже каква е цената на паспорта, а тя да ме изкуши с точно същата сума, надявайки се, че ще променя отношението си към Бруно.
— Какъв цвят беше колата? — запитах, трудно сдържайки гнева си.
— Тъмносиня.
— Добре помисли, Симона, забеляза ли син сенникна предното стъкло?
Тя кимна.
— Да, имаше, а на капачката на радиатора — изображение на лъвска глава.
Това беше колата на Лаура.
— А от синьората не можеш ли да разбереш колко й е дал Торчи? — запита Симона. — Много е важно. С Торчи имаме уговорка: от всеки бизнес да ми дава десет процента. Той се опитва да ме изиграе, когато смята, че не зная какво върши.
— Ще се опитам да разбера — обещах. — Ако науча, ще ти телефонирам.
— Обещаваш ли?
— Ще направя всичко възможно.
Тя погледна часовника си.
— Сега, моля те, откарай ме на площад Пиемонт, иначе ще закъснея.
Карах, без да продумам, мислите ми бяха заети. Когато стигнах площада, спрях и отворих вратата на колата.
— Нали нищо няма да кажеш на Торчи за брошката? — запита Симона.
— Няма вероятност да го видя. Имам среща с Джузепе.
— Губиш си времето. Трябва да си намериш някое добро момиче. Аз бих могла да ти намеря срещу скромно възнаграждение.
Поклатих глава.
— Дори и да е стара развалина, на Джузепе поне може да се разчита. Довиждане, Симона.
Стигнах до катедралата, паркирах колата и отидох в кръчмата на Пиеро, за да обядвам.
Не хапнах почти нищо, а когато Пиеро дойде, за да си поприказваме, го отпратих.
Няколко минути след два часа, когато бях сигурен, че ще намеря Торчи в къщи, отидох до апартамента му, оставих колата отвън и се изкачих на четвъртия етаж.
Почуках на вратата.
Торчи отвори почти веднага. Забелязах, че когато ме видя, малко, се стресна, но кръглото му пълно лице светна и отвори вратата.
— Синьор Дейвид! Последният човек, когото съм очаквал. Влезте. Останало ми е още малко хубаво уиски.
Влязох, затворих вратата и се облегнах на нея. Зад гърба си дръпнах резето.
— Минавах оттук, Торчи, и реших да попитам за паспорта. Виждал ли си Джакопо?
Торчи поклати енергично глава.
— Срещнах го тази сутрин — вдигна рамене той. — Но няма да промени цената. Казва, че не си заслужава риска. Шестстотин и петдесет хиляди и нито лира по-малко.
Отправих се към масата и седнах.
— Спомняш ли си диамантената брошка на синьората, Торчи? — запитах спокойно.
